— Сто хиляди лири.
Зави й се свят. Никога, дори и в най-смелите си предположения не беше допускала, че цифрата е толкова огромна. Та един прислужник печелеше тридесет-четиридесет лири годишно! Дори да прекараха целия си живот в лишения, двамата с Пол никога нямаше да успеят да се изплатят. Сега съжали, че е попитала. Не искаше да разваля вечерта — това беше първото им и последно появяване заедно на публично място.
— Постъпили сте глупаво, милорд! — Опита се да обърне всичко на шега.
Клейтън свали ръкавиците си и ги хвърли небрежно на седалката.
— Нима? И защо мислите така, мадам?
— Защото не трябваше да допускате баща ми да вземе дори и шилинг повече от деветдесет и девет хиляди! — засмя се Уитни.
Клейтън подозрително я изгледа, после се облегна назад и също се засмя.
— Ако един мъж реши да се сдобие със съкровище, не си струва да се пазари за няколко лири! — отвърна той и я притегли към себе си.
Двамата замлъкнаха и впиха погледи един в друг. Клейтън леко наклони глава и прошепна:
— Искам те!
Устните му покриха нейните и тялото й потръпна от възбуда.
Дворецът на семейство Ръдърфорд блестеше празнично. Дългата алея, водеща към централния вход беше пълна с карети. Въпреки многото пристигащи гости Клейтън и Уитни незабавно бяха въведени вътре. Във фоайето ги посрещна слуга, който пое наметките им, и двамата тръгнаха по застланото с мека пътека стълбище, украсено с букети бели орхидеи, поставени във високи сребърни вази.
Клейтън я отведе до един балкон, за да й даде възможност да се наслади на балната зала отвисоко. Нейният първи бал в Лондон, помисли си тя. И последен. Огромни кристални полилеи разпръсваха светлината си върху шумното множество. Двете стени бяха покрити с огледала и в тях като в калейдоскоп се отразяваха изящните рокли на дамите и строгите тоалети на господата.
— Готова ли си? — попита Клейтън и взе ръката й, готов да тръгне.
Уитни, която търсеше да зърне Ники, осъзна, че всички погледи са отправени нагоре, към нея и Клейтън. Уплашено отстъпи назад. Разговорите на висок глас стихнаха, сега откъм залата се чуваше само шушукане и Уитни с притеснение си помисли, че всички обсъждат нея и кавалера й.
— Всички ни гледат — прошепна тя.
Напълно безразличен към вълнението, което предизвика появата му, Клейтън хвърли поглед към множеството, после се обърна към Уитни.
— Забелязах — кимна той.
Един представителен мъж, най-вероятно домакинът на бала, бързо се приближи към тях.
— Клейтън! — през смях рече Маркъс Ръдърфорд. — Къде, по дяволите, беше? За малко да започна да вярвам на слуховете, че си изчезнал от лицето на земята!
Двамата мъже, които очевидно бяха близки приятели, размениха по няколко думи. Лорд Ръдърфорд беше около тридесет и седем годишен симпатичен мъж с проницателен син поглед, който внезапно се спря върху Уитни.
— Кое е това прелестно създание до теб? — поиска да знае лордът. — Мога ли да й се представя?
Обзета от колебание, Уитни вдигна поглед към Клейтън за подкрепа и забеляза, че той я гледа с гордост.
— Уитни — започна Клейтън, — позволи ми да ти представя моя приятел лорд Маркъс Ръдърфорд… — И тъй като лордът продължаваше да държи ръката на дамата в своята, Клейтън шеговито завърши: — Маркъс, махни си ако обичаш ръцете от бъдещата ми съпруга, госпожица Уитни Стоун!
— Уитни? — повтори удивено Маркъс Ръдърфорд. — Какво необичайно… — Спря по средата на изречението и с усмивка погледна приятеля си: — Добре ли чух?
Клейтън кимна утвърдително и възхитеният поглед на лорда се върна отново върху Уитни.
— Елате с мен, госпожице. Както вече сигурно сте забелязали, долу има поне шестстотин души, които горят от нетърпение да разберат коя сте.
Клейтън изглежда нямаше нищо против предложението на приятеля си и Уитни реши да поеме нещата в свои ръце.
— Милорд, бихме искали да запазите в тайна новината за предстоящата ни сватба! — Погледна умолително към Клейтън.
Изглеждаше толкова разстроена, че той с неохота се отказа от плана си да я представи на всички като своя годеница.
— Ще запазим новината в тайна за известно време, Маркъс — с неохота повтори той.
— Трябва да сте луди да вярвате, че такова нещо може да остане скрито от хората. Новината ще се разнесе за по-малко от час! — Той се извърна и тръгна към стълбището, като подхвърли през рамо: — Ще ми разрешите ли да споделя поне с госпожа Ръдърфорд? Тя ме натовари със задачата на всяка цена да разбера коя е тази прекрасна млада дама.
Клейтън кимна, преди Уитни да успее да възрази.
— Само гледай какво ще се случи сега! — прошепна нервно тя.
Лорд Ръдърфорд се приближи с енергична крачка към съпругата си, прошепна й нещо и дамата изненадано извърна поглед към балкона, после заговорнически се усмихна. Още щом лордът се отдалечи от жена си, тя се спусна към най-близката до нея дама и тихо й каза нещо. Последната веднага погледна към Клейтън и Уитни, после вдигна ветрилото пред лицето си и наклони глава към съседката си.
— Приключихме с тайната! — ужасено промълви Уитни. Попита слугата в ъгъла къде може да се освежи и се затича към посочената стая, без да се вълнува как ще изтълкува Клейтън реакцията й.
Очите й се втренчиха в отражението й в огледалото. Това беше ужасно! Истинско бедствие! Гостите в онази зала познаваха Клейтън, бяха негови приятели и познати. В следващите петнадесет минути всички щяха да знаят, че е сгоден за нея, а само след седмица нямаше да има човек в Лондон, който да не е разбрал. Когато тя се омъжеше тайно за Пол, нямаше да има съмнение, че го е направила, за да избяга от Клейтън и от брака с него. Мили Боже! Херцогът на Клеймор щеше да бъде опозорен. Не можеше да постъпи така с него. Дори и да искаше, не би посмяла да го стори. Ако го направеше за смях пред хората, Клейтън не би се поколебал да й отмъсти по възможно най-жесток начин. Та той имаше достатъчно власт, за да навреди не само на нея и на баща й, но и на леля Ан и чичо Едуард!
Тръсна глава и се опита да се овладее. Не биваше да се крие в тази стая като някоя истеричка, както и не можеше да напусне бала. Трябваше да възвърне самообладанието си и да разсъждава логично. Първо, Клейтън години наред беше бягал от брака като дявол от тамян. Ако той не се оженеше за нея, нямаше ли всички да си помислят, че тя просто вече не го привлича и че той, а не тя се е отказал от обвързване? Без съмнение така щяха да си помислят, особено след като откриеха, че не е богата и не произхожда от аристократично семейство.
Напрежението й като че ли започна да отслабва. След още няколко минути успя да убеди себе си, че когато Клейтън я подкрепи в молбата й към лорд Ръдърфорд да запази всичко в тайна, той всъщност сведе новината за годежа им до рамките на непотвърден слух. И нали именно Лондон беше известен с това, че слуховете се забравяха толкова бързо, колкото се и разпространяваха? Емили й беше казала така. Тези разсъждения я накараха да се почувства много по-добре.
Сърцето й се сви от болка, когато си спомни колко горд изглеждаше Клейтън, докато я представяше на приятеля си като своя годеница. През изминалите седмици той нито веднъж не беше споменал думата „любов“, нито пък даваше да се разбере, че го е грижа за Уитни. И все пак изражението му тази вечер не можеше да бъде изтълкувано погрешно — Клейтън държеше на нея, и то много. Не искаше да му се отплаща със зло. Можеше поне тази вечер да се престори, че отвръща на чувствата му.
След като взе това решение, тя отново се погледна в огледалото и остана доволна от онова, което видя — една самоуверена, спокойна млада жена с гордо вдигната глава. Посегна да отвори вратата, но замръзна на място, когато до слуха й достигнаха нечии думи:
— Роклята й е от Париж.
— Но името й показва, че е англичанка — отвърна друг глас и добави: — Вярваш ли на слуховете, че са сгодени?
