— Разбира се, че не. Ако момичето е било достатъчно умно да получи предложение за женитба от Клейтън, то със сигурност щеше да е също толкова умно да го накара да помести официално съобщение на страниците на „Таймс“. Дори Клейтън не би се отметнал от годеж, обявен официално.
Намеси се трети глас:
— Сгодени са, можете да бъдете сигурни! Двамата с Лорънс току-що разговаряхме с негова светлост и трябва да ви кажа, че съм напълно убедена в това!
— Да не искаш да кажеш, че Клейтън е потвърдил новината пред вас? — възкликна първата дама.
— Не бъди глупава! Знаеш колко потаен може да бъде Клейтън, когато усети, че някой си пъха носа в личните му дела.
— Тогава какво те кара да бъдеш толкова сигурна?
— Две неща. Първо, когато Лорънс го попита къде са се срещнали, той се усмихна така, че горката Ванеса Стандфийлд за малко не умря. Спомняте си как преди Клейтън да замине така неочаквано за Париж, Ванеса разправяше, че той се кани да й поиска ръката, нали? Е, сега тя изглежда като пълна глупачка, защото е повече от очевидно, че той е заминал за Франция, за да бъде близо до госпожица Стоун. Клейтън призна, че се е запознал с нея преди няколко години именно в Париж. Между другото, когато заговори за госпожица Стоун, той просто се пръска от гордост!
— Не мога да си го представя да се пръска от гордост, когато говори за някоя жена — скептично рече втората дама. — Каква е втората причина?
— Ами погледа, който херцогът хвърли на Ийстърбрук, когато последният го помоли да бъде представен на госпожица Стоун. Повярвайте ми, погледът на негова светлост беше направо смразяващ!
Уитни не издържа и отвори вратата. Когато подмина трите занемели от изненада и уплаха дами, тя им кимна и леко се усмихна.
Клейтън продължаваше да стои там, където го беше оставила, но вече не беше сам, а беше заобиколен от десетина дами и господа. Въпреки тълпата около него Уитни не се затрудни да го открие — той се извисяваше над всички останали. Тя се спря. Колебаеше се дали да продължи към групата, или да остане на мястото си, когато Клейтън я видя. Той просто кимна на събеседниците си и без обяснение напусна компанията, за да се присъедини към Уитни.
Двамата заслизаха по витото стълбище към огромната бална зала, но вместо да я покани на танц, кавалерът й я отведе в една отдалечена от танцуващите двойки ниша.
— Не искаш ли да танцуваш? — любопитно го погледна Уитни.
Той се засмя и поклати отрицателно глава.
— Последния път, когато танцувахме, ти ме заряза по средата на валса!
— Тогава не заслужаваше нищо друго — подразни го тя.
Клейтън взе две чаши с шампанско от близката масичка, подаде й едната и кимна към приближаващите към тях хора:
— Кураж, скъпа! Идват!
Уитни пресуши чашата си на един дъх и посегна за втора. Имаше нужда от още алкохол. За кураж.
Идваха на групи по пет-шест души, любопитни да узнаят къде се е губил Клейтън през всичкото това време и изгарящи от желание да го поканят на едно или друго предстоящо тържество. Към Уитни се отнасяха със смесица от подозрение и изключителна сърдечност, макар че някои от дамите едва успяваха да прикрият ревността си. И нищо чудно, помисли си развеселено тя, като скрито поглеждаше към Клейтън. Той беше невероятно красив и много жени със сигурност биха били щастливи да се радват на вниманието му.
Мина много време, преди двамата да успеят да останат насаме.
— Бих казала, че ме смятат за твоя метреса — с усмивка подхвърли тя.
— Както обикновено грешиш — отвърна Клейтън и спря поглед върху поредната празна чаша в ръката й. — Между другото, яла ли си нещо тази вечер?
— Да — разсеяно отвърна тя.
Лорд Ръдърфорд и още петима мъже крачеха към тях с очевидното намерение да я поканят на танц. Когато годеницата му се отдалечи с един от тях към излъскания паркет, Клейтън се облегна на една колона и замислено отпи от чашата си. Уитни може и да смяташе, че всички я смятат за негова любовница, но не беше права. Той се беше постарал да подскаже на присъстващите, че е сгоден за госпожица Стоун. За него не беше присъщо да гледа влюбено към жената, която придружаваше на едно или друго тържество, нито да подпира колоните, докато дамата му танцува с друг. Правейки това сега, той даваше ясно да се разбере, че отношенията му с Уитни са сериозни.
Не знаеше защо беше толкова важно за него точно тази нощ да покаже на всички, че тя е негова. Опитваше се да си внуши, че го прави, за да пресече ухажванията от страна на Ийстърбрук и останалите контета, но знаеше, че причината не е в това. Уитни сякаш го бе омагьосала. Усмивката й сгряваше сърцето му, а дори и случаен допир на тялото й до неговото караше цялото му същество да пламти от желание. В нея имаше вродена грация, съблазън, живост и интелект, които привличаха мъжете.
Нямаше търпение да види гъстите й тъмни коси, галещи гърдите му, да усети копринената кожа на тялото й, тръпнещо в екстаз под неговото. Преди предпочиташе да прави любов с жени, вещи в това изкуство, но сега мисълта, че Уитни е неопитна девойка, му доставяше неизразимо удоволствие. Щеше да й помогне да се превърне от момиче в жена през първата им брачна нощ; щеше да го направи умело и с огромна нежност, докато тя не започнеше да стене в ръцете му.
Три часа по-късно Уитни установи, че не си спомня с колко мъже е танцувала. Беше изпила твърде много шампанско. Настроението й беше приповдигнато и дори неодобрителният поглед на Клейтън, когато прие втората покана за танц на лорд Ийстърбрук, не успя да я смути. Беше убедена, че ще прекара нощта чудесно, когато случайно погледна над рамото на партньора си и забеляза, че Клейтън танцува. За пръв път тази вечер беше поканил друга жена. Девойката беше руса и изключително красива. Очите й не се откъсваха от мъжественото му лице, а на устните й трептеше усмивка. Беше облечена в прекрасна сапфирено-синя рокля, подчертаваща сладостните извивки на тялото й. Уитни почувства, че я пронизва ревност.
— Името й е Ванеса Стандфийлд — услужливо я уведоми лорд Ийстърбрук и в гласа му се прокрадна едва прикрито задоволство.
— Двамата с Клейтън са страхотна двойка — с престорено безразличие произнесе Уитни.
— Ванеса със сигурност мисли така — отвърна Ийстърбрук.
Погледът на Уитни угасна. Спомни си за разговора, на който беше станала неволна свидетелка по-рано: Ванеса Стандфийлд очаквала предложение от Клейтън непосредствено преди той внезапно да потегли за Франция. Без съмнение херцогът беше дал повод на момичето да си въобразява подобни неща. Ето, и сега й се усмихваше мило и я гледаше възхитено в очите. Ревността й се засили. После си спомни, че Клейтън беше направил предложение на нея, а не на Ванеса, и отново се почувства отлично.
— Госпожица Стандфийлд е много красива — отбеляза тя.
Веждите на Ийстърбрук се повдигнаха иронично.
— Тя не беше толкова любезна, когато се произнесе по ваш адрес преди малко, госпожице Стоун. Но си има оправдание — убедена е, че сте изнудили Клеймор да ви поиска ръката. Истина ли е това? — неочаквано запита той.
Уитни беше така изненадана, че не успя дори да се ядоса от директния въпрос. Нетактичността на кавалера й дори я развесели.
— Не мога да си представя някой да е в състояние да го изнуди за каквото и да било!
— Недейте. Не съм толкова наивен да повярвам, че не сте разбрали въпроса ми.
— Нито пък аз съм толкова наивна да повярвам, че съм длъжна да ви отговоря — шеговито отвърна Уитни.
Прииска й се да бъде до Клейтън. Когато танцът приключи и лорд Ийстърбрук я покани отново, тя отхвърли поканата и го помоли да я върне при Клеймор.
Както обикновено около него се бяха насъбрали доста хора, но когато Уитни се приближи, Клейтън посегна и я хвана за ръката. Придърпа я към себе си. Жестът беше доста интимен и подхрани еуфорията на Уитни… както и следващите две чаши шампанско.
