— Върви по дяволите с твоя срам! — извика като обезумял той и я разтърси за раменете. — Не разбираш ли какво си направила? А аз похарчих цяло състояние за пет коня и файтон!
Защо обвиняваше нея? Изведнъж й стана ясно. Горчиво се изсмя:
— Похарчил си състоянието, което си мислел, че аз притежавам! Зестрата, която си се надявал да ти донеса! Нали?
Не беше нужно да й отговаря. Тя прочете истината в очите му. Отблъсна ръцете му от себе си и отстъпи назад:
— Пет минути след като съм приела предложението ти за женитба, си започнал да правиш сметки как да похарчиш парите ми, нали? Дори си нямал достатъчно търпение да изчакаш и да говориш първо с баща ми! Толкова ме обичаш, че дори не си направи труда да отложиш пътуването си още малко, за да поискаш ръката ми! Всичко, което те е вълнувало, са били парите. Поне да ги беше похарчил за нещо важно! Земите ти са ипотекирани, къщата ти е пред разруха… О, Пол! — прошепна отчаяно тя. — Що за човек си всъщност? Нима си толкова безгръбначен и безотговорен, че си готов да се ожениш за мен, за да си купиш коне, от които дори нямаш нужда?!
— Не бъди идиотка! — извика той, но лицето му почервеня от срам. — Обичах те, иначе не бих те помолил да се омъжиш за мен.
— Любов! — горчиво промълви тя. — Нито ти, нито баща ми знаете какво означава тази дума. Баща ми ме обичаше, но ме продаде, за да спаси себе си. А единственото, от което ти се вълнуваш, е колко пари ще ти донеса. Клейтън поне не обижда интелигентността ми с приказки за любов! Плати за мен като за робиня и сега очаква да спазя условията на сделката, но не се преструва, че ме обича!
— Ще измисля нещо — въздъхна тежко Пол. — Но забрави за бягството. Дали Уестланд… Уестморланд ще се откаже от теб?
Уитни го изгледа и високомерно вдигна брадичка.
— Не! — гордо отвърна тя, обърна се и решително пое към вратата. На прага се спря и подхвърли през рамо: — Елизабет Аштън е все още на разположение. Сигурна съм, че нейната зестра ще покрие разходите ти покрай последната ти екстравагантност. По-добре да започнеш отсега да мислиш как да си върнеш благоволението й, за да можеш да пипнеш нейните пари.
— Млъквай, иначе ще направя точно това! — заплашително изрече той.
Уитни си позволи да даде воля на сълзите си едва след като се скри в стаята си. Зарови лице във възглавницата и заплака горчиво за разрушените си илюзии и за обичта, която беше изпитвала към Пол през всичките тези години.
Плачеше за това, че беше готова да рискува доброто си име заради него, а той не даваше и пукната пара за нея. Но преди всичко плачеше от гняв заради собствената си глупост.
Когато Клариса й донесе обяда в стаята, очите на Уитни бяха зачервени и подпухнали, но чувството на безнадеждност и болка беше почти отминало.
На другия ден вече не се ядосваше на Пол. Всъщност се чувстваше виновна. Винаги си го беше представяла като своя рицар — смел, галантен и романтичен, и той не беше виновен, че не отговаряше на представите й за него.
По-късно през този ден, докато се разхождаше в парка, започна да търси решение на проблема. Скоро планът започна да придобива ясни очертания. Елизабет обичаше Пол. Уитни сигурно би могла да направи нещо. Трябваше да поговори с Елизабет и да я направи по-благосклонна към Пол, ако той решеше да я ухажва отново.
Усмихна се уморено. Като се имаше предвид собственото й объркано положение, тя беше последният човек, който би могъл да помогне на някого в любовните му дела. Чувстваше се отговорна за случилото се, а освен това не беше свикнала да стои настрана с тайната надежда, че благосклонната съдба ще се намеси в най-подходящия момент и ще оправи нещата.
Върна се в стаята си и набързо написа бележка до Елизабет. Надяваше се госпожица Аштън да се отзове на поканата й. Години наред Уитни я беше ревнувала и тя щеше да бъде нащрек при една такава закъсняла проява на приятелски чувства.
Беше толкова сигурна, че Елизабет няма да дойде, че когато чу гласа й, подскочи от изненада.
— Помоли ме да дойда — каза просто девойката. Уитни се усмихна лъчезарно и любезно кимна:
— Да, и много се радвам, че си тук.
През следващия половин час Уитни сервира чай и всячески се опитва да предразположи гостенката си, но Елизабет отговаряше едносрично на въпросите й и седеше на крайчеца на стола си, сякаш готова да скочи и да побегне към дома си.
Накрая търпението на Уитни се изчерпа и тя премина направо към проблема, който я вълнуваше.
— Елизабет, дължа ти извинение за всичко, което напоследък извърших спрямо теб, както и за ужасните немирства, които ти сервирах, когато бяхме по-малки. Зная, че сигурно ме ненавиждаш заради Пол. Не те упреквам. Напротив, бих искала да ти помогна.
— Да ми помогнеш? — повтори слисано Елизабет.
— Да, да ти помогна да се омъжиш за Пол — уточни Уитни. Сините очи на Елизабет се разшириха от учудване.
— Не, не… Наистина, не бих могла да го направя. — По страните й плъзна гъста руменина.
— Разбира се, че би могла! Ти си много красиво момиче и Пол винаги…
— Не — прекъсна я тя. — Ти си тази, която е красива. Аз съм просто… хубавичка, нищо повече.
— Имаш прекрасни маниери, Елизабет, и винаги казваш подходящите неща в подходящия момент.
— Да, обичайните глупости — възрази меко събеседничката й. — А онова, което ти казваш, винаги е забавно и интересно!
— Аз съм странна, а ти си идеалната дама.
Елизабет се отпусна назад и тихо се засмя:
— Виждаш ли! Аз просто щях да отвърна „благодаря“, докато ти реагираш по съвсем друг начин.
— Не ми прави повече комплименти — през смях я предупреди Уитни. — Няма да ти остана длъжна и така ще прекараме цяла нощ, възхищавайки се една на друга.
Елизабет я погледна сериозно и рече:
— Много се радвам за теб и Пол. — Уитни я погледна озадачено и тя обясни: — Всички знаят, че годежът ви трябва да се пази в тайна, но въпреки това не престават да говорят за него.
— Как така всички говорят? Кой друг освен теб?
— Чакай да си помисля… Аптекарят, господин Олдънбъри, каза на мен и на Маргарет. Той пък чул за това от прислужницата на лейди Юбанк, която пък била научила от своята господарка, а самата лейди Юбанк разбрала от майката на Пол. Май всички в околността знаят.
— Но това не е вярно! — отчаяно извика Уитни. Красивото лице на Елизабет сякаш се смали.
— Моля те, не казвай това. Не и когато Питър е на път да направи предложение.
— На кого ще прави предложение Питър? — Не разбра Уитни в първия момент.
— На мен. Но ако разбере, че Пол не е обвързан, никога няма да се осмели. Нали знаеш, Питър е много стеснителен и винаги е смятал, че изпитвам силни чувства към Пол, което изобщо не е вярно. Но дори и да беше, баща ми никога не би се съгласил да даде ръката ми на Пол, защото той е ужасно непредприемчив и земите му са ипотекирани.
Уитни отмаляла се отпусна на стола си и втренчено загледа Елизабет.
— Наричаш Питър Редфърн „стеснителен“? За един и същи Питър ли говорим с теб, Елизабет? Същият, който се опита да ме удари в деня на оня злополучен пикник, когато ти падна от дървото?
— Е, поне пред мен се стеснява — рече тя.
Уитни си представи луничавия Питър Редфърн с оредяваща рижа коса и се запита как ли бе успял да спечели сърцето на нежната и красива Елизабет.
— Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че през всичките тези години си била влюбена в Питър?
— Да — призна съкрушено Елизабет. — Но ако разгласиш, че ти и Пол няма да се жените, тогава Питър ще се оттегли както винаги и ще позволи на Пол да заеме мястото му. И тогава аз… аз… — Елизабет извади копринената си кърпичка и избърса сълзите си.
— Как успяваш да плачеш така изискано? — полюбопитства Уитни.
Елизабет се усмихна през сълзи и отново попи очите си с кърпата, преди да ги вдигне умолително към
