— Комична гледка, нали? — попита аптекарят, присламчвайки се към Клейтън. — Но пропуснахте нещо още по-интересно: цял куп годежи.
— Нима? — безизразно отвърна Клейтън.
— Да — кимна Олдънбъри. — Но едва ли ще успеете да отгатнете имената на бъдещите младоженци — и четиримата са в Лондон в момента. — Той поверително зашепна: — Аз лично мислех, че момичето на Стоун ще предпочете вас, но тя винаги е била луда по Севарин и най-после успя да го хване. Сгодени са. Както и госпожица Елизабет Аштън и господин Редфърн. Колко странно — случват се неща, за които никой не е и подозирал.
Клейтън се извърна към аптекаря и му хвърли убийствен поглед.
— Какво казахте?
— Аз… Аз казах, че госпожица Стоун и госпожица Аштън се сгодиха, докато вас ви нямаше! — запелтечи Олдънбъри.
— Или лъжете, или са ви заблудили.
Аптекарят отстъпи назад и заклати глава:
— Не, не съм се объркал. Когото и да попитате ще ви каже същото. Вчера сутринта двете госпожици тръгнаха за Лондон, за да направят нужните покупки за сватбите си. Научих това от самата госпожа Аштън. Госпожица Стоун е отседнала у госпожа Арчибалд, а госпожица Елизабет — при баба си и дядо си — добави бързо той, за да покаже колко добре е информиран.
Клейтън се извърна и бързо се отправи към каретата си.
— Видяхте ли какъв поглед ми хвърли, когато му казах, че госпожица Аштън ще купува тоалет за сватбата си! — зашепна аптекарят зад гърба на Клейтън, когато той се отдалечи достатъчно, за да не чува. — А аз през цялото време си мислех, че всъщност харесва Уитни Стоун.
— Карай към имението на Стоун — заповяда Клейтън на кочияша и се метна в каретата.
Още преди да спрат пред централния вход, един слуга изтича навън, за да ги посрещне.
— Къде е госпожица Стоун? — процеди през зъби херцогът.
— В Лондон, ваша светлост — отвърна слугата и уплашено отстъпи назад.
Клейтън скочи в движение и извика на Макрий:
— Погрижи се да впрегнат други коне в каретата. След десет минути тръгваме към Лондон. — В гърдите му кипеше неистов гняв, който помиташе цялата нежност и обич към Уитни. Като си помислеше само, че докато той бързаше да се прибере като последен глупак, тя обикаляше из лондонските магазини, за да си избира булчинска рокля! И да я плати с неговите пари!
— Малка негодница! — повтаряше вбесено той.
В мига, в който получеше официалното разрешение за брак, щеше да я отведе пред олтара с цената на всичко. Ако се наложеше, щеше да я влачи за косата дотам.
За Бога! Защо изобщо трябваше да чака за специалното разрешение? Щеше да я отвлече и да я закара в Шотландия още същата вечер и щеше да се ожени за нея там. Когато се върнеха, наказанието й щеше да е срамът от тайната венчавка.
Той се прокле, че е изчаквал с надеждата Уитни да признае любовта си към него. Сега щеше да загуби удоволствието тя да му отдаде охотно тялото си. Нямаше значение какво искаше госпожица Стоун. Отсега нататък нещата щяха да стават така, както кажеше той. Ако Уитни откажеше да се подчини на волята му, щеше да я принуди да го направи.
Влезе в къщата, смени набързо дрехите си и след десет минути отново беше на път. Към полунощ каретата спря пред празнично осветената къща на семейство Арчибалд, където имаше бал.
— Изчакай тук — заповяда на кочияша той. — Веднага се връщам.
Направи усилие да се овладее. Беше измамен от тази малка лъжлива кучка! Щеше да й даде да се разбере!
Застанала на балкона, Уитни с изкуствена усмивка се опитваше да се отърве от един досаден господин, който вървеше цяла нощ по петите й и я последва дори навън, когато беше решила, че се нуждае от глътка свеж въздух. Напрегнато търсеше Клейтън сред множеството, изпълнило балната зала, макар да знаеше, че вече е прекалено късно и той най-вероятно няма да дойде. Може би поканата й не беше стигнала до него или пък беше тръгнал направо за дома, без да се отбива в Лондон. Уитни потръпна. Не биваше да пише на леля си, че нещата са под контрол, преди да получи потвърждение от Клейтън, че бележката й му е била предадена.
Не, личният му секретар беше убеден в плановете на господаря си. Не биваше да се тревожи толкова — херцогът просто беше пренебрегнал молбата й. Сърцето й се сви от болка и обида.
Беше разпуснала косата си, защото Клейтън й беше споменал, че така най-много му харесва. Беше избрала най-хубавата си рокля, за да му достави удоволствие, а той дори не си беше направил труда да й пише, че не приема поканата й.
Сълзите й напираха. Искаше й се да вярва, че болезненото разочарование, което изпитваше, е в резултат на взетото решение да му признае, че с радост ще се омъжи за него в мига, в който той пожелае, но знаеше, че причината беше по-дълбока. Той й липсваше. Копнееше да види усмивката му, да му каже, че в борбата между неговата и нейната воля той е по-силният, а после да се отпусне успокоена в прегръдките му и да се опие от целувките му.
Беше се надявала, че тази вечер двамата ще поставят ново начало.
Клейтън кимна учтиво на няколкото свои познати, които срещна в залата, и задебна като пантера появата на своята жертва. Забеляза, че Дьовил се насочва към терасата с две чаши шампанско в ръце и малко след това зърна Уитни, заобиколена от половин дузина мъже. Ядосано стисна зъби и закрачи към терасата.
В очите му блесна опасна искра, когато установи, че господата се преструваха на музиканти, свирещи на различни инструменти, а неговата „годеница“ размахва въображаема диригентска палка. Ролята напълно й подхождаше, саркастично отбеляза за себе си Клейтън.
Тъкмо щеше да излезе на терасата, когато една ръка докосна лакътя му. Беше Маргарет Меритън.
— Каква приятна изненада да ви срещна тук! — кокетно изрече тя.
Клейтън понечи да се отдръпне, но пръстите на Маргарет здраво се впиха в ръката му. Госпожицата проследи погледа му и ехидно отбеляза:
— Държи се много неприлично, нали?
Той гневно се обърна, за да види коя е жената, която се опитва да го заговори. Яростта така го беше заслепила, че му трябваше доста време, за да я познае. Дори не се опита да прикрие досадата си и скоро обожанието, което се четеше в погледа й, премина в неприкрита обида. Откъм терасата се разнесе смях и той обърна глава.
— Ако сте толкова нетърпелив да я имате, отидете и я вземете — с омраза изрече Маргарет. — Няма защо да се тревожите заради Дьовил или Пол Севарин. Никой от двамата не би се оженил за нея.
— Какво искате да кажете? — изгледа я Клейтън и издърпа ръката си.
— Искам да кажа, че Пол съвсем наскоро откри онова, което господин Дьовил знае от години — че никой от двамата не е пръв! — Тя забеляза как тялото на Клейтън се стегна при този намек, извърна се и като се отдалечаваше, изсъска през рамо: — В случай, че ви интересува, първият мъж, с който е била уважаемата госпожица Стоун, е един от бившите им коняри! Точно поради тази причина я изпратиха така спешно във Франция.
Всичко се завъртя пред очите му. При по-нормални обстоятелства той не би обърнал голямо внимание на думите на Маргарет Меритън. Женската злоба и ревност му бяха добре познати. Но в момента не можеше да разсъждава трезво. Беше убеден, че Уитни му се е подиграла, че го е направила на глупак, че го е излъгала.
Изчака Никълъс Дьовил да се върне в залата и едва тогава излезе на терасата. Застана точно зад гърба на Уитни в мига, в който един пиян неин обожател падна на колене и комично изпелтечи:
— Госпожице Стоун, току-що ми хрумна, че двама талантливи музиканти като вас и мен биха могли… да направят чудесен дует! Мога ли да ви помоля за ръката ви…
Той неочаквано замлъкна и се втренчи зад гърба й.
