Тя гневно отблъсна ръката му.
— Само опитай! Защото ако още веднъж се доближиш до мен или до някого от семейството ми, ще те убия! Кълна се, че ще го направя!
Тялото й отново се затресе от беззвучни ридания.
Негова светлост Клейтън Робърт Уестморланд, херцог Клеймор, наследник на древна благородническа титла и собственик на огромни богатства, лежеше до единствената жена, която някога беше обичал, безсилен да я успокои или да я спечели отново.
Как можа да постъпи така с нея! Всичко, което искаше, беше да я закриля и да се грижи за нея, а вместо това хладнокръвно беше отнел девствеността й. Постъпвайки така, беше изгубил надеждата да спечели обичта на това твърдоглаво красиво момиче, което в момента го ненавиждаше повече от всичко на този свят.
Спомни си думите, които й беше наприказвал в каретата и в спалнята. При всеки спомен остра болка пронизваше тялото му.
25.
На зазоряване Уитни се унесе в дрямка. Той остана надвесен над нея, гледайки я как спи. Тя никога вече нямаше да легне до него. Знаеше това със сигурност.
Уитни отвори очи и усети леко парене между бедрата си. Обърна се по гръб и сънливо се огледа наоколо.
Намираше се в огромна спалня — десет пъти по-голяма от нейната стая. Мебелите бяха красиви и сигурно струваха цяло състояние. Стената вляво от нея беше покрита с огледала, а отсреща имаше камина от мрамор. Другите две стени бяха облицовани с резбовани дървени плоскости. Уитни отново затвори очи и се унесе. Беше странно все пак, че спеше в стая, която носеше отпечатъци на мъжко присъствие…
Тя стреснато подскочи. Беше в неговото легло! В неговата спалня! Някой отвори вратата и Уитни покри гърдите си със завивката. Една червенокоса прислужница почтително влезе, носейки роклята и корсета й.
— Добро утро, госпожице — поздрави прислужницата и се приближи до леглото.
Уитни с тъга отбеляза, че жената не показа никаква изненада да види гола жена в ложето на господаря си — очевидно това не беше новост за нея.
— Казвам се Мари — представи се прислужницата със силен ирландски акцент и добави: — Да ви помогна ли да се облечете?
Дълбоко засрамена, Уитни пое протегнатата към нея ръка и със залитане се изправи.
— Мили Боже! — възкликна Мари и се вгледа в изцапаните с кръв чаршафи. — Какво ви е сторил?
Уитни едва не се изсмя на този идиотски въпрос.
— Обезчести ме — отвърна тя.
Мари като омагьосана гледаше кървавите петна и нареждаше:
— Той ще заплати жестока цена за това в деня на Страшния съд! Господ няма да му прости греха! Та той е господар, при това достатъчно опитен с жените, за да знае какво прави, а вие сте били девствена!
— Надявам се, че Господ няма да му прости! — кимна в знак на съгласие Уитни и се потопи в горещата вана. — Надявам се, че ще гори в ада! Как ми се иска да бях имала нож, за да изтръгна снощи сърцето от гърдите му!
Мари посегна да насапуниса гърба й, но Уитни взе кесията и упорито започна да търка всяка част от тялото си, която Клейтън беше докосвал. Изведнъж ръката й замръзна във въздуха. Безумна ли беше, та съвсем спокойно си вземаше вана, докато по това време вече трябваше да е облечена и да търси начин за бягство? Тя хвана прислужницата за ръката и умолително я погледна:
— Трябва да си тръгна, преди да се е върнал, Мари! Моля те, помогни ми да избягам. Нямаш представа колко силно ме нарани, какви ужасни неща ми наприказва! Ако не изчезна незабавно, той… той отново ще ми стори същото.
Сините очи на прислужницата със съчувствие се спряха върху момичето.
— Негова светлост няма желание да влиза в тази стая отново — поклати глава Мари. — Нито пък смята да ви задържа. Лично той ми нареди да се погрижа за вас. Каретата вече ви очаква. Когато се облечете, ще ви отведа долу.
Клейтън стоеше скрит зад завесите на една от стаите на втория етаж, за да види за последен път Уитни. Вятърът огъваше дърветата и клоните им сякаш въздишаха и стенеха. Тя излезе — беше пребледняла и разстроена. Когато стигна до последното стъпало, Уитни спря и за миг Клейтън помисли, че тя ще се обърне и ще погледне към него. Той отчаяно опря длани на стъклото. Сякаш усещайки, че Клейтън я наблюдава, Уитни вдигна глава, отметна косата си и с твърда стъпка се отправи към каретата.
Стъклото се пропука под силния натиск и по пръстите на Клейтън изби кръв.
— Сигурно ще получите отравяне на кръвта! — със странно задоволство предсказа Мари, застанала на прага.
— За нещастие това едва ли ще се случи — отвърна господарят й.
Уитни се сви в дъното на каретата, разкъсвана от срам, гняв и мъка. Искаше й се да е мъртва, не, искаше той да е мъртъв! Предишната нощ беше само началото на кошмара. Майкъл Арчибалд най-вероятно щеше да принуди Емили да изпрати приятелката си у дома, нямаше да е съгласен жена, чиято почтеност беше под въпрос, да общува със съпругата му. Дори Уитни да го убедеше, че Клейтън я е принудил да прекара нощта с него, това нямаше да промени фактите — обществото щеше да я заклейми.
По-разумно беше да измисли някакво правдоподобно обяснение за отсъствието си, в противен случай щеше да бъде лишена от компанията на най-добрата си приятелка и да прекара живота си в срам и самота.
След около час историята, която щеше да представи прел Майкъл и Емили, беше готова. Звучеше леко неправдоподобно, но можеше да мине, ако семейство Арчибалд не задаваха въпроси. Поуспокои се, но чувството за самота и уязвимост се изостри. Нямаше нито един човек на този свят, на когото би могла да се довери, да излее мъката си.
Би могла да пише на леля си и да я помоли да дойде в Лондон, но каква полза? Единственото, което лейди Ан би могла да направи, беше да настоява Клейтън незабавно да се ожени за племенницата й. Какво наказание за него, с мрачно задоволство си рече тя. Херцогът щеше да получи онова, към което толкова упорито се беше стремил, а тя щеше да се сдобие със съпруг, когото да мрази до края на дните си. Ако Уитни откажеше да се омъжи за Клейтън, леля й щеше да се обърне към чичо Едуард за съвет. Той най- вероятно щеше да предизвика негодника на дуел, а подобна развръзка на всяка цена трябваше да бъде избегната. Първо, дуелите бяха забранени и второ, Уитни беше сигурна, че убитият щеше да е чичо й.
Имаше и трета алтернатива — чичо й да се обърне към правосъдието, но един процес би означавал публичен скандал.
Щеше да измисли нещо, повтори си упорито тя. Следващия път, когато този дявол се приближеше до нея, щеше да го посрещне подготвена. Да се доближи до нея? По-скоро би го убила, отколкото да му позволи да я докосне.
Слугите в дома на лорд Арчибалд я посрещнаха с укорителни погледи. Уитни вървеше към стаята си с гордо вдигната глава. Когато затвори вратата зад гърба си, тя се облегна на нея. Трепереше и се страхуваше, че всеки момент ще избухне в ридания. Само след миг Клариса влетя в стаята и започна да рови из чекмеджетата. До слуха на Уитни достигаха думи като „безсрамни постъпки“ и „помия, изляна върху семейната чест“.
Тя скри притеснението си зад маската на каменно безразличие, съблече омразната сатенена рокля и я запрати пода. После облече халата си под критичния поглед на Клариса, която подозрително оглеждаше голото тяло на господарката си.
— Бедната ти майка сигурно се е преобърнала в гроба си! — заяви прислужницата и сложи войнствено ръце на кръста.
