Заливайки се от смях, тя хвърли поглед през рамо и щом видя Клейтън, на устните й се появи щастлива усмивка.
Очевидно херцогът не споделяше радостта й в този момент. Той гледаше надменно към бедния коленичил Карлайл.
— Станете! — нареди той. — Ако намерението ви е да поискате ръката на госпожица Стоун, за да се ожените за нея, ще трябва да изчакате, докато й порасне трета ръка. Засега тя има само две и никоя от тях не е свободна.
Клейтън сграбчи Уитни и я повлече със себе си. Тя подтичваше, за да не изостава от него, и още преди да се усети, вече беше навън, пред къщата, където чакаше каретата на Клеймор.
— Пусни ме. Боли! — простена тя, спъна се и политна към паважа, но Клейтън я сграбчи за раменете и я натика в каретата.
— Как смееш! За кого се мислиш? — изхлипа тя, обидена и засрамена.
— За кого се мисля ли? — с леден сарказъм повтори той. — За твой господар, разбира се! Според собствените ти думи баща ти те е продал, а аз съм те купил!
Уитни се втренчи в него. Не разбираше защо Клейтън е толкова ядосан. Не беше възможно да е заради шегата на Карлайл. Преди време херцогът беше станал свидетел на едно напълно сериозно предложение за женитба от страна на братовчед й Кътбърт, а беше реагирал на него със смях. Беше очаквала нощта с нетърпение, беше се надявала, че двамата с Клейтън най-сетне ще говорят открито за чувствата си, а вместо това той се отнасяше с нея като със слугиня.
Въпреки това беше щастлива, че не е пренебрегнал молбата й да дойде на бала.
— Господин Карлайл беше леко пийнал и неговото предложение за женитба беше просто на шега — сметна за нужно да поясни тя. — Той…
— Млъквай! — сряза я Клейтън. Тя едва сега забеляза колко силен е гневът му. Никой не я беше гледал с такъв убийствен поглед, дори баща й. А откъде идваше тази омраза? Сърцето й се сви от страх. Тя извърна очи към прозореца и се загледа в отдалечаващите се светлини на града.
— Къде ме водиш? — попита с разтреперан глас. Клейтън не издаде нито звук. — Клейтън? Къде отиваме?
Той спря поглед на красивото й уплашено лице. Идеше му да я удари, задето се беше подиграла с любовта му, задето беше предоставяла тялото си на други мъже, задето го наричаше „Клейтън“ сега, когато той най-сетне я беше разбрал какво представлява. Опита се да не мисли за мъжете, с които е спала, и многозначително извърна глава.
Уитни се опита да се пребори с нарастващата си тревога, като насочи вниманието си към нещо друго. Помъчи се да отгатне накъде пътуват. На север, осъзна съвсем скоро тя. Обзе я паника. Мъчително преглътна и рече:
— Исках да ти кажа, че нямам нищо против да се омъжа за теб. Не е необходимо да ме водиш чак в Шотландия, за да ме имаш. Аз ще…
— Не е необходимо да се женя за теб, така ли? — прекъсна я с горчив смях Клейтън. — Да, и аз така разбрах. Всъщност нямам никакво желание да те отвличам, нито да изтощавам допълнително бедните коне — вече са прекосили половин Англия, докато те преследвах.
Каретата внезапно зави на запад, но Уитни не обърна внимание на тази подробност. Мислеше за последните му думи. Беше прекосил половин Англия, за да я търси? В такъв случай сигурно се беше върнал у дома и там е чул слуха за нейния годеж с Пол. Тя сложи нежно ръка на рамото му и умолително рече:
— Мога да ти обясня за Пол. Аз…
Пръстите му се впиха в китката й.
— Трогнат съм, че ме докосваш с такова желание — процеди през зъби Клейтън. — Защото съвсем скоро ще ти се наложи да го направиш отново. — Грубо отхвърли ръката й от рамото си. — И тъй като каретата не е подходящото място, където можеш да разкриеш страстта си, ще трябва още малко да контролираш желанието си.
— Да контролирам своето… — ахна тя и тревожно го изгледа. — Да не си пиян?
Устните му се извиха в цинична усмивка.
— Не съм пил, така че не е нужно да се тревожиш. Ще мога да се представя добре. — Клейтън умишлено наблегна на последната дума, после добави: — Сега се опитай да поспиш. Очаква те дълга и изтощителна нощ.
За какво говореше Клейтън? Да не се беше побъркал? Беше на ръба на истерията, а той седеше спокойно до нея, даваше й съвети как да контролира страстта си и я уверяваше, че ще се представи отлично! Най-после смисълът на думите му достигна до съзнанието й и очите й се разшириха от страх. Беше разбрала какви са намеренията му!
Отчаяно се взря в тъмнината. Надяваше се да види светлините на някое населено място, където би могла да потърси спасение. След малко забеляза, че наближават някаква постройка — най-вероятно хан. Не знаеше доколко ще се нарани, ако скочи в движение от каретата, но нямаше да се поколебае да го направи.
Уитни прехапа устни и незабелязано посегна към дръжката на вратата. Хвърли последен прощален поглед на Клейтън и сякаш нещо се прекърши в нея. Затвори очи и стисна клепачи, за да попречи на сълзите да потекат, и натисна дръжката в мига, в който каретата се изравни с вратата на хана. Клейтън здраво я сграбчи и я дръпна навътре.
— Имай малко търпение, сладката ми. Една долнопробна кръчма не може да бъде подходящо място за първата ни нощ. Или може би предпочиташ именно хановете за малките си забежки? Така ли е? — яростно изкрещя той. След като не получи отговор, продължи: — Аз лично предпочитам удобствата на собствения си дом пред съмнителната чистота и протърканите чаршафи, които обикновено се предлагат по подобни места.
Подигравките му я накараха да се опомни и да възвърне самоконтрола си.
— Ти си подлец! — извика тя.
— Така е, щом казваш! — съгласи се той. — Това напълно ме устройва, прави ме подходящ за една кучка!
Уитни затвори отчаяно очи и се облегна назад. Клейтън беше разгневен заради Пол и тя трябваше да намери начин да му обясни, да му каже истината.
— Госпожа Севарин е виновна за слуховете — прошепна тя. — Независимо от всичко, което си чул и което си мислиш, искам да те уверя, че веднага след завръщането на Пол у дома аз разговарях с него и му казах, че не мога да стана негова жена. Не можах да попреча на хората да говорят, затова отидох в Лондон…
— Клюката те е последвала и там, скъпа — уведоми я той. — Сега престани да ме отегчаваш с обясненията си.
— Но…
— Не говори, иначе може и да променя намеренията си и вместо да изчакам, докато се озовем в леглото, ще те взема направо тук! — предупреди я той.
След два часа път каретата влезе през вратите на някакво имение. В далечината се очертаваше осветеният силует на огромна къща. Сърцето й биеше лудо. Уитни едва успяваше да си поеме дъх от ужас.
Когато спряха пред централното стълбище, Клейтън слезе и я изтегли навън.
— Няма да вляза вътре! — извика тя и отчаяно се заизвива в ръцете му.
— Мисля, че малко късно си се сетила да се бориш за целомъдрието си — подигравателно подхвърли херцогът и я взе на ръце. Влезе в къщата и заизкачва безкрайното вито стълбище.
— Моля те, моля те, спри тази лудост! — ридаеше Уитни, но Клейтън сякаш не чуваше. Отвори с ритник вратата на някаква спалня и я хвърли върху огромното, покрито с балдахин легло.
После се върна при вратата и за миг в душата на Уитни трепна надежда. Може би щеше да я остави и да си тръгне? Той обаче затвори вратата и пусна резето, после мълчаливо се отправи към разположеното пред камината кресло. Измина доста време, преди Клейтън да проговори отново.
— Ела тук, Уитни — нареди й студено.
Тялото й се стегна. Тя поклати отрицателно глава и се отдръпна в дъното на леглото. Погледът й се
