чуждо присъствие.
Времето напредваше, а от Пол нямаше и следа. На два пъти едва се удържа да не сподели с леля си своите планове — знаеше, че независимо от причините, които щеше да изтъкне пред леля си, лейди Ан никога нямаше да одобри едно бягство в Шотландия. Нямаше да успее да я убеди, че няма друг изход, че трябва да го направи. Не можеше да измами Пол. Та той я обичаше! Разчиташе на нея.
Не можеше да сподели притесненията си и с Клариса. Сама сложи в куфара си някои вещи, пъхна го под леглото и отново се замисли. От всички неприятни неща, които й предстоеше да свърши, най-неприятното беше известяването на Клейтън. Опита се да съчини писмото, думите се въртяха в главата й. Накрая седна на писалището и извади един лист.
Двамата с Пол избягахме в Шотландия, където ще се оженим тайно — написа тя. — Надявам се някой ден поне да ме разбереш, а може би и да ми простиш.
Разбиране? Прошка? Клейтън нямаше да направи нито едното, нито другото. Представи си реакцията му при получаването на бележката. Първо щеше да се усмихне, мислейки, че тя го вика обратно при себе си, после усмивката му щеше да помръкне…
Потръпна. Прииска й се да се смали и да изчезне. Не беше сигурна, че има смелост да избяга с Пол, не беше дори сигурна, че иска да го направи. В очите й се появиха сълзи. Клейтън щеше да се отвърне отвратен от нея и никога вече нямаше да я нарече „малка моя“.
Получи бележка от Пол едва към обяд на следващия ден. Уитни се облече топло и пришпори Хан към уреченото място. Слезе до ниската изоставена постройка и се озърна. Зад гърба й се чу шум.
— Пол!
— Мислех, че ще ме чакаш — подсмихна се той и я прегърна.
Тя несъзнателно поднесе устни за целувка.
— Много ми липсваше — промълви Пол. — А аз на теб?
— Да — отвърна Уитни и се освободи от прегръдката му Трябваше да му обясни ситуацията кратко и ясно, без да го стряска с проблемите още в първата минута.
— Пол — започна решително тя, — имам да ти казвам нещо, което сигурно ще ти се стори… изненадващо.
— Казвай — усмихнато я подкани той. — Обичам изненадите.
— Не съм сигурна, че тази ще ти хареса. Познаваш господин Уестланд, нали?
Пол кимна.
— Спомняш ли си как на тържеството у нас всички говореха за лорд Уестморланд, херцог Клеймор?
— Да.
— Господин Уестланд всъщност е Клейтън Уестморланд.
— Херцогът, за когото разправяха, че е изчезнал? — На лицето на Пол се изписаха учудване, любопитство и съмнение. — Херцогът, който притежавал петдесет имения, четиристотин от най-добрите коне в цяла Европа и който, доколкото си спомням, се кани да се ожени за не по-малко от петдесетина зашеметяващо красиви дами? Същият този човек?
— В действителност той притежава само седем имения, може и да има четиристотин коня, не знам. Но със сигурност мога да ти кажа, че иска да се ожени само за една дама. Зная, че ще ти се стори невероятно. Пол, но всъщност именно аз съм жената, която Клейтън Уестморланд желае да направи своя съпруга.
Той се засмя и отново посегна да я прегърне.
— Ако е чак толкова настоятелен, ще му кажа онова, което аз самият открих току-що: когато оставаш сама, злоупотребяваш с пиенето на шерито, предназначено за готвене.
— Да не намекваш, че пия? — извика Уитни.
— Ами да, пияна си като каруцар — пошегува се отново Пол, после стана сериозен. — Виж, скъпа, престани с опитите си да ме накараш да ревнувам. Ако си ядосана заради дългото ми отсъствие, по-добре направо го кажи.
Тя отстъпи назад.
— Не се опитвам да те накарам да ревнуваш! Искам да си отвориш очите за истината, а тя е, че от миналия юни съм сгодена за Клейтън.
Ето, най-сетне го каза!
— Моля? — Пол се втренчи в нея.
— Всъщност май беше юли. Мислиш ли, че е толкова важно?
За пръв път Пол прие думите й насериозно.
— Приела си предложението на Уестланд?
— Не е Уестланд, а Уестморланд — наблегна на второто име Уитни. — И не аз, а баща ми е приел предложението му.
— Тогава нека баща ти се ожени за него! Ти обичаш мен, толкова е просто. — Сините му очи се присвиха от гняв. — Опитваш се да ме разиграваш, а това не ми харесва. Във всичко, което ми каза, няма никакъв смисъл.
— Не зависи от мен — рязко отвърна тя. — И за съжаление е вярно.
— Тогава как ще ми обясниш факта, че си била сгодена през юни за мъж, с когото си се запознала едва през септември?
Девойката пое дълбоко дъх и рече:
— Представиха ни един на друг в Париж, но тогава просто не обърнах внимание на името му, нито пък запомних лицето му. Видях го за втори път през май по време на един бал с маски. Тогава лицето му беше скрито. Точно на този бал той е решил, че иска да се ожени за мен, но е разбрал, че чичо ми отхвърля предложенията на всичките ми кандидати. Чичо Едуард знаеше, че искам да се върна тук и да се омъжа за теб. Затова Клейтън дошъл при баща ми и му платил сто хиляди лири, за да го накара да му обещае ръката ми, и се е преместил в съседното имение.
— Наистина ли очакваш от мен да повярвам на тези приказки? — избухна Пол.
— Не — призна Уитни. — Но се заклевам, че казвам истината. Нямах представа за всичко това до момента, в който ти замина. Реших да кажа на баща си и леля си, че с теб сме решили да се оженим, но когато слязох при тях, Клейтън също беше там. В следващия миг се разбра, че той всъщност е херцог Клеймор и че аз съм сгодена за него. После стана дори по-лошо.
— Не виждам как би могло да стане по-лошо — саркастично отбеляза Пол.
— Само че стана. Преди три дни Клейтън ме взе със себе си в Лондон и каза на един от приятелите си, че ще се женим…
— Значи си се съгласила да се омъжиш за него? — с леден тон запита любимият й.
— Не, разбира се.
Той й обърна гръб. След малко отново погледна Уитни, а лицето му беше бледо като на смъртник.
— Какво имаше предвид, когато каза, че е платил на баща ти за теб? Нормалното е бащата да даде зестра на дъщеря си, а не обратното.
Уитни разбра за какво мисли той и сърцето й се сви от жалост към него.
— Аз нямам зестра. Пол. Баща ми я е изгубил, също както е пропилял и наследството ми.
Пол облегна гръб на каменната стена и затвори очи. Уитни се приближи до него. Трябваше да му разкрие плана си. Разумът я съветваше да не го прави, но емоциите надделяха. Не можеше да го изостави в такъв момент.
— Пол, баща ми ме уведоми за тежкото финансово положение, в което си изпаднал, но за мен това няма никакво значение. Ще се омъжа за теб независимо от всичко. Само че ще трябва да действаме бързо. Клейтън ще остане в Лондон още шест дни и за това време бихме могли да отидем в Шотландия и да се оженим тайно там. Когато Клейтън разбере, вече ще е…
— Да избягаме?! — Гласът, изтръгнал се от гърдите му, сякаш не беше неговият. Пръстите му силно се впиха в раменете й. — Да не си се побъркала? Майка ми и сестрите ми няма да могат да вдигнат глава от срам!
— Не — дрезгаво отвърна тя. — Срамът остава за мен.
