малка картина, закачена на стената. Картината шумно падна на пода.
— Виж какво направи! — изсъска тя. — Ще събудиш цялата къща.
С тези думи тръгна по стълбите и скоро изчезна от погледа му.
22.
Емили беше поръчала богата закуска — достойна за херцог Клеймор. Всички очакваха появата на Уитни.
Домакинята отпиваше от чая си и внимателно се вглеждаше в лицето на седналия срещу нея Клейтън, представяйки си приятелката си в ролята на херцогиня.
— Нашата гостенка май ще спи цял ден — пошегува се Майкъл.
Клейтън хвърли многозначителен поглед към домакина и лорд Арчибалд добави възпитано:
— Може би не се чувства добре след бурната нощ.
— Изобщо не се бях замисляла, че Уитни може да се чувства зле! — възкликна Емили. — Ще се кача горе да проверя.
В този миг зад гърба й прозвуча гласът на Уитни:
— Не е необходимо. Аз… Аз съм тук.
Тримата едновременно се обърнаха. Госпожица Стоун стоеше на прага, опряла се с две ръце на рамката на вратата, сякаш търсеше опора в нея. Емили разтревожено скочи от мястото си, но херцогът я изпревари. Той бързо отиде при годеницата си и попита с усмивка:
— Как се чувстваш, малка моя?
— А ти как мислиш, че се чувствам? — шепнешком отвърна тя и впи укорителен поглед в него.
— Със сигурност ще бъдеш по-добре, след като хапнеш — обеща Клейтън, хвана я за ръката и я поведе към масата.
— Не. Мисля, че ще умра — отчаяно промълви Уитни.
— Знаеш ли, че никога не съм обичала шампанското? — прошепна нещастно Уитни, когато двамата напуснаха дома на семейство Арчибалд и потеглиха обратно към имението.
Клейтън я притегли към себе си и тя отпусна глава на рамото му.
— Изненадан съм да чуя това — подразни я той. Уитни въздъхна и затвори очи. Спа почти през целия път. Когато се събуди, установи, че се е съвзела напълно.
— Съжалявам, че не бях много приятна компания — извини се тя. — Ако искаш, можеш да останеш у нас за вечеря, аз…
— Трябва да се върна в Лондон още тази вечер — прекъсна я Клейтън.
— Тази вечер? — Тялото й се напрегна. — Колко време ще останеш там?
— Една седмица.
Обзе я силно вълнение и тя извърна глава, за да не се издаде. Ако Клейтън възнамеряваше да прекара цяла седмица в Лондон, двамата с Пол щяха да имат достатъчно време да избягат в Шотландия и да се венчаят тайно, без да се страхуват, че той би могъл да ги последва и да провали плана им. Не можеше да повярва на късмета си. Беше невероятно!
Беше истинска катастрофа!
Облекчението отстъпи място на паниката. Мили Боже, Клейтън се връщаше в Лондон! Като всеки джентълмен щеше да прекарва нощите си по клубовете заедно със своите приятели и познати. Тези хора, същите, които бяха присъствали на бала на Ръдърфорд, вече бяха чули слуха за годежа им и щяха да полюбопитстват да узнаят подробностите. Без съмнение той щеше да отстъпи пред настояванията им и да ги увери, че всичко е истина. Ако това се случеше, херцогът щеше да изпадне в положението на пълен глупак, когато тя се омъжеше за Пол.
Уитни затвори отчаяно очи. Мисълта, че ще бъде причина за срама му, беше по-мъчителна от тази за самия срам, който Клейтън щеше да преживее. Сърцето й се късаше, като си представяше как този горд и самоуверен мъж щеше да се превърне в обект на подигравки и съжаление. Той не заслужаваше това.
Сигурно беше възможно да се избегне скандалът. Пол се връщаше на следващия ден. Ако избягаха същата вечер, тя щеше да успее да уведоми Клейтън почти незабавно. Така той нямаше да каже на приятелите си, че е бил сгоден за нея. Само трябваше да бъде сигурна, че бележката й ще пристигне в Лондон, след като бракът между нея и Пол бъде сключен. Това щеше да откаже Клейтън от намерението да ги преследва. Да, времето беше от голямо значение. Независимо от това колко уморен щеше да бъде Пол, двамата трябваше да потеглят веднага след завръщането му. Когато всичко свършеше, за Клейтън щеше да бъде съвсем лесно да опровергае слуховете и да се появи на публично място с някоя от десетките красиви жени, пърхащи около него. Никой нямаше да се усъмни, че годежът му с бедната, произхождаща от съвсем обикновено семейство госпожица Стоун е бил измислица.
Пол. Сърцето й се сви, когато си помисли, че ще трябва да го убеди да избягат. Той едва ли щеше да се съгласи. Щеше да бъде загрижен за репутацията й, която без съмнение щеше да пострада при едно такова бягство. Беше толкова щастлив на тържеството по случай рождения ден на баща й, чертаеше планове за съвместното им бъдеще и за промените, които щеше да направи в къщата си само за да достави удоволствие на любимата си.
Клейтън я хвана за брадичката и извърна лицето й към себе си.
— Когато Севарин се върне, искам незабавно да го уведомиш, че няма да се омъжиш за него — каза той с нетърпящ възражение тон. — Не мога да толерирам слуховете, че бъдещата ми съпруга е сгодена за друг. Не ме интересува какви причини ще изтъкнеш пред него, само го направи незабавно. Разбрахме ли се?
— Да — прошепна Уитни. Клейтън подозрително я изгледа.
— Искам да ми обещаеш.
— Аз… — Тя мъчително преглътна. Клейтън й вярваше, а тя трябваше да измами доверието му. — Добре, обещавам.
Чертите на лицето му омекнаха и когато заговори, гласът му беше пропит с трогателна нежност:
— Зная колко трудно ще ти бъде да сториш това, малка моя. Обещавам, че някой ден ще те компенсирам заради това, което трябва да изтърпиш сега. — Сълзите й рукнаха. На гърлото й беше заседнала буца. — Прощаваш ли ми? — тихо попита той.
Дали му прощава? За секунда й се прииска да се отпусне в ръцете му и да излее цялата си мъка. Вместо това кимна и се вгледа напрегнато в него, опитвайки се да запечата в паметта си всяка подробност от красивото му лице, такова, каквото беше в този момент. Защото когато го видеше отново, същото това лице щеше да бъде изкривено от гняв и омраза.
Каретата зави по алеята към дома на Стоун и Уитни започна да се приготвя за слизане.
— Защо се връщаш в Лондон толкова скоро? — попита тя, когато настъпи мигът, в който трябваше да се сбогуват.
— Защото тази сутрин се уговорих да се срещна с някои от своите делови партньори. Трябва да обсъдим важни дела. — На устните му се появи закачлива усмивка. — Противно на слуховете, които чу по мой адрес на партито на баща си, животът, който водя, съвсем не е толкова безгрижен. Притежавам седем имения, стотина наематели и имам хиляди делови интереси, които напоследък доста съм пренебрегнал, скъпа моя. Всъщност не е необходимо да оставам толкова време в Лондон, но си помислих, че след неприятния разговор, който ти предстои със Севарин, ти може би ще имаш нужда да останеш за известно време сама. Затова ще остана в Лондон до следващата неделя. Освен ако не ме повикаш да се върна по- скоро.
Докато й обясняваше на какъв адрес може да го открие в Лондон, в гласа му се прокрадваше надеждата, че Уитни наистина ще го потърси и ще го накара да се върне, преди седмицата да е изтекла. Девойката протегна трепереща ръка към него — копнееше да го помоли за разбиране и прошка.
— Клейтън, аз… — Докосването до него, както и обръщението по име му доставиха огромно удоволствие. Уитни замълча, после задавено промълви: — Приятно пътуване.
Изскочи от каретата и се втурна към къщата. В мига, в който се озова в стаята си, изпрати бележка до дома на Пол, в която настояваше любимият й да я посети веднага след завръщането си — независимо от часа. Посочваше и едно закътано място, на което да я чака, за да могат да разговарят несмущавани от
