— Наистина ли беше изпратен при симулант? — попита Клейтън.
— Знаеш, че да — прошепна Уитни и засрамено извърна очи към тавана.
Клейтън огледа тревожно бледото й лице. Въпреки моментната й веселост можеше да се закълне, че любимата му беше твърде напрегната. Не се притесняваше от тазсутрешното й изявление, че сватба няма да има, което беше накарало баща й да хукне уплашено към дома на херцога. Мартин Стоун беше проклет глупак, който продължаваше да обърква нещата въпреки предупреждението.
— Бих искал да ме придружиш на един бал в Лондон — каза твърдо Клейтън. — И можеш да вземеш със себе си онзи свой ангел-хранител — дребната белокоса женица, която всеки път, щом се появя в къщата ви, ме гледа така, сякаш се каня да отмъкна сребърните прибори.
— Клариса — Уитни разсеяно произнесе името на личната си прислужница. Мозъкът й трескаво търсеше най-добрия начин да откаже поканата му.
Клейтън кимна.
— Тя може да изпълнява ролята на дуеня, така че няма да имаш нужда от официална придружителка. — Той съзнаваше, че лейди Гилбърт щеше да бъде много по-подходяща компаньонка за Уитни, но искаше да я има само за себе си за известно време. — Ако потеглим за Лондон вдругиден сутринта, ще пристигнем в късния следобед. Ще имаш време да посетиш приятелката си Емили, а също и да си починеш преди началото на бала. Убеден съм, че семейство Арчибалд ще бъдат щастливи да отседнеш у тях за през нощта. Ще се върнем тук на следващия ден. — И преди да му откаже — нещо, което тя се канеше да направи — той добави: — В момента леля ти пише бележка до Емили, с която я известява за твоето пристигане.
За миг се зачуди каква лудост беше обзела леля й, та да се подчини на желанието на херцог Клеймор, но после осъзна, че лейди Ан не беше в по-изгодна позиция от нейната и не можеше да се противопостави на всесилния херцог.
— Дори не си направи труда да ме попиташ, направо се разпореждаш — с раздразнение отбеляза тя.
Клейтън не обърна внимание на абсолютното й безразличие към бала. Идеята му беше хрумнала тази сутрин, докато разговаряше с баща й.
— Искрено се надявах, че предложението ми ще ти хареса — рече той.
Естественият му отговор я накара да се засрами от грубостта си. Уитни с въздишка прие неизбежното.
— На какъв бал ще присъстваме?
— На бала, даван от лорд Ръдърфорд.
Клейтън не очакваше никаква реакция при споменаването на въпросното име, затова не беше подготвен за онова, което последва. Очите на Уитни се разшириха от ужас и тя попита:
— От кого?
Преди той да успее да отговори, от гърдите й се изтръгна горчив смях. Очите й се наляха със сълзи и тя се отпусна изнемощяла в ръцете му.
Когато най-после успя да се съвземе, тя се отдръпна назад и тихо рече:
— В момента виждаш пред себе си една жена, която започва да гледа на житейските трагедии като на шеги на съдбата. Леля ми знае ли вече? — добави любопитно тя. — За това на кой бал ще ме водиш?
— Не. Защо питаш?
Уитни взе писмото на Ники и му го подаде.
— Писах на Ники тази сутрин и му казах да не идва, защото имам задължения, които ще ме задържат далеч от дома за известно време.
Клейтън смачка листа и й го върна обратно.
— Чудесно — отвърна той, раздразнен от умалителното име, с което Уитни беше нарекла Никълъс Дьовил, докато все още упорито се обръщаше към Клейтън, за когото беше сгодена, с официална любезност. После внезапно го обзе задоволство при мисълта, че когато Дьовил влезе в балната зала, ще види Уитни под ръка с него. Той леко я целуна по челото и каза:
— Ще мина да те взема вдругиден в девет сутринта. Бъди готова.
21.
Две лъскави черни карети спряха пред входа на къщата. Уитни сложи бързо ръкавиците си от мека ярешка кожа и влезе във фоайето, където я очакваха Мартин Стоун и лейди Ан, за да се сбогуват с нея. Момичето подмина баща си, сякаш той не беше там, и пламенно прегърна леля си. Беше се опитала да убеди Клейтън, че леля Ан е по-подходяща за нейна придружителка от Клариса, но херцогът не искаше и да чуе за това — според него камериерката можеше да изпълнява двойна функция: на компаньонка и на лична прислужница. Освен това пътуването щеше да бъде кратко, а като бъдещ съпруг на госпожица Стоун Клейтън имаше пълното право да претендира за няколко часа насаме с годеницата си, далеч от погледите на близките й.
— Къде е Клариса? — озърна се Уитни, когато Клейтън й помогна да се настани в първата карета.
— В каретата зад нас, където най-вероятно вече се е зачела в книгите, които си позволих да й осигуря за из път — отвърна той.
— Клариса обожава романите! — отбеляза момичето.
— Избрал съм й „Успешното ръководство на големите имения“ и „Диалозите“ на Платон — призна Клейтън. — Прибрах стълбичката на каретата и затворих вратата, преди вярната ти прислужница да е видяла заглавията, така че само мога да гадая за реакцията й при вида на двете книги.
Уитни укорително поклати глава.
Докато каретата се движеше по неравния селски път, си мислеше, че както всички карети и тази изглежда по-широка и по-луксозна, когато се настаниш в нея, отколкото погледната отвън. А каретата на херцог Клеймор беше тапицирана с виненочервено кадифе и возеше невероятно меко. Двамата се бяха разположили удобно и ако широките му рамене докосваха нейните, то не беше поради липса пространство. Усещаше аромата на одеколона му и Уитни реши, че ще е по-добре да се концентрира върху гледката навън, отколкото върху тръпчивия мирис, който караше сърцето й ускорено да бие.
— Къде е домът ти? — попита след дълго мълчание тя.
— Там, където си ти.
Нежността в гласа му беше обезоръжаваща.
— Аз… Аз имах предвид истинският ти дом, замъка Клеймор — заекна тя.
— На час и половина път от Лондон при хубаво време.
— Много ли е стар?
— Много.
— В такъв случай сигурно е доста мрачен. — Той любопитно я погледна и момичето побърза да обясни: — Повечето от старите благороднически домове изглеждат много просторни и внушителни отвън, но отвътре са мрачни и потискащи.
— Всяко поколение собственици на замъка Клеймор е внасяло подобрения и е модернизирало сградата. Не мисля, че ще ти се стори неприветлива.
Изведнъж й хрумна, че тази резиденция на благородници най-вероятно е огромна и царствено красива, но тя никога няма да я види. Кой знае защо се натъжи при тази мисъл. Клейтън, изглежда, долови промяната в настроението й и се зае да я разсее с весели истории от своето детство. Никога до този момент не се беше държал толкова открито с нея и когато наближиха дома на Емили в Лондон, Уитни отново се усмихваше.
— Какво става? — попита Клейтън, когато забеляза, че спътницата му е напрегната.
— Чувствам се много неудобно да посетя дома на приятелката си с теб — призна нещастно тя. — Емили и лорд Арчибалд със сигурност ще си помислят, че е доста странно.
— Представи си, че ни предстои да се оженим — засмя се Клейтън, взе я в прегръдките си и така страстно я целуна, че Уитни забрави за страховете си.
Емили ги посрещна във фоайето сияеща от щастие и въпреки че без съмнение присъствието на Клейтън до приятелката й я изненада, тя с нищо не се издаде. Прегърна топло Уитни и я поведе към стаята за гости,
