към майка си и добави: — Съжалявам, мамо.
— Прав си — кимна тя. — И аз му казах същото.
— Казала си му, че изглежда ужасно? — подразни я Стивън и целуна протегнатата й за поздрав ръка.
— Изглежда е семейна черта хората да се посрещат с неприятни забележки вместо с „добре дошли“ — иронично отбеляза Клейтън. — Здравей, Стивън.
Не след дълго той се извини, че е уморен от дългото пътуване, и излезе от салона.
— Стивън, виж дали можеш да разбереш какво го тревожи — помоли лейди Уестморланд по-малкия си син в мига, в който останаха сами.
Той поклати глава.
— Знаеш, че Клей не понася някой да се меси в личния му живот, мамо. Освен това може да се окаже, че просто е изморен.
Въпреки това той внимателно наблюдаваше брат си. През деня веселата компания яздеше, ходеше на лов или убиваше времето си в близкото градче. Единственото нещо, което доставяше удоволствие на Клейтън, беше ездата. Той пришпорваше жребеца си и политаше напред, търсейки най-опасните препятствия по пътя си с такава ярост, че сърцето на Стивън се свиваше от тревога.
Вечерите бяха запълнени с приятни разговори, игри на вист и билярд и с неизбежните флиртове, които се наблюдаваха винаги когато се съберяха седем дами и седем господа под един покрив.
Клейтън изпълняваше ролята си на домакин перфектно и Стивън развеселен наблюдаваше как брат му се беше превърнал в главна прицелна точка на ухажване от страна на дамите, които често дори прехвърляха рамките на приличието само за да привлекат вниманието му върху себе си. От време на време, когато някоя от девойките се доближеше до него и започваше да му говори нещо, Клейтън любезно се усмихваше, но беше все така потиснат.
Изминаха дванадесет дни. Гостите трябваше да си тръгнат на следващата сутрин. Всички се бяха събрали във всекидневната и Клейтън също присъстваше там по задължение.
— Мисля, че брат ви се отегчава с нас — каза Джанет Кембридж на Стивън.
Думите й достигнаха до Клейтън, каквато всъщност беше и целта на девойката, но противно на очакванията й той не се постара да я увери, че греши в предположението си, нито пък даде вид, че забелязва младата красавица.
Допреди няколко месеца Джанет Кембридж му се струваше забавна и той се радваше на присъствието й, но сега осъзна, че нещо й липсва. Очите й не бяха зелени като индийски нефрит, не го гледаха подигравателно, предизвикателно или закачливо и тялото й не трепереше в прегръдката му от непознати желания. Джанет беше твърде достъпна, както и всички останали жени, които познаваше. Те не му се противопоставяха, не бяха свежи и кипящи от жизненост, не бяха умни и прекрасни. Не бяха…
Не бяха Уитни.
Той отпи от чашата си, за да потисне острата болка от спомена за нея. Какво ли правеше тя в момента? Дали се канеше да се омъжи за Севарин? А може би за Дьовил? Никълъс беше в Лондон и щеше да й помогне да се успокои, да забрави. Дьовил щеше да й подхожда повече, горчиво си рече Клейтън. Севарин беше глупав и слабохарактерен. Дано Уитни избереше французина. Сърцето му щеше да се пръсне от мъка при мисълта, че тя ще стане жена на друг.
С мъка пропъди спомена за онази нощ. По-добре се чувстваше, когато си мислеше за радостта, която му беше доставяла.
Затвори очи и за хиляден път се прокле, че я беше оставил да си замине от Клеймор. Трябваше да настоява тя да се омъжи за него веднага и ако Уитни окажеше съпротива, трябваше с хладен тон да й заяви, че всъщност няма избор, защото вече не е девствена. С течение на времето все щеше да открие начин да си възвърне любовта й.
Клейтън остави чашата на масата и излезе от стаята. Нищо не можеше да направи, за да се реваншира заради непочтената си постъпка. Нищо.
Двамата братя прекараха последната вечер сами. Бяха решили да се напият и докато обръщаха чаша след чаша, си спомняха случки от детството и от младежките си години.
— Мили Боже! — възкликна Стивън, когато брат му изля последната капка от бутилката бренди в празната си чаша. — Пиеш като… Изпи цялата проклета бутилка! — Взе една гарафа с уиски и я бутна към Клейтън. — Да видим какво ще направиш с уискито!
Той сви рамене, махна запушалката и напълни чашата си догоре.
— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? — извика Стивън.
— Опитвам се да те победя в надпиването — с пиянска гордост заяви той.
— Може и да го направиш — кимна брат му, — но аз винаги съм бил по-добрия в това отношение от двама ни.
— Прав си. Не трябваше да го правя. — Клейтън отново беше завладян от спомена за Уитни. — Но тя стократно ми го върна!
— Коя тя? — успя да попита Стивън, въпреки че мозъкът му беше замъглен от погълнатия алкохол.
— Тя.
— Коя… тя? — настоя Стивън и тръсна глава.
— Зеленооката — прошепна разстроено Клейтън. — Тя ме накара да си платя.
— Да платиш за какво? Какво си направил?
— Поисках ръката й. Дадох на онзи глупак баща й сто хиляди лири. Но Уитни и без това нямаше да ме вземе. Сгоди се за друг. Всички говорят само за това. Не — поправи се той. — Не се сгоди. Но аз помислих, че се е сгодила и… И аз… Аз…
— И ти? — подсказа му Стивън.
— Аз не допусках, че е девствена — простена Клейтън и безсилно отпусна ръце. — Не знаех, докато не я… вкарах в леглото и… Господи! Аз я нараних! Нараних я ужасно! — Закри лицето си с длани, а гласът му премина в дрезгав шепот: — Аз я нараних, а тя обви ръце около шията ми. Стивън, тя искаше да я прегърна! Все още чувам плача й.
Стивън с удивление се втренчи в наведената глава на брат си, опитвайки се да сглоби парчетата от мозайката. Както изглеждаше, самоувереният му и твърд като камък брат си беше загубил ума по някакво зеленооко момиче на име Уитни.
Докато беше в Лондон, беше чул, че Клейтън се е сгодил за някаква млада дама, но такива слухове се носеха постоянно, така че беше свикнал да не им обръща внимание. Този обаче явно беше верен и младата дама вероятно беше въпросната Уитни.
Не можеше да повярва, че брат му е в състояние да нарани физически някоя жена. Защо да го прави? Защото момичето е отказало да се омъжи за него? Защото е ревнувал? Невъзможно! И все пак доказателството беше налице.
Стивън въздъхна. Клейтън винаги беше заобиколен от зашеметяващи жени. Тази Уитни трябва да беше нещо наистина специално, защото брат му я обичаше отчаяно, до полуда. А може би и тя го обичаше, след като беше потърсила утеха у него, негодника, който я беше обезчестил.
На другата сутрин Клейтън си замина. Херцогинята му помаха за довиждане и когато каретата се скри от погледа й, се обърна към по-малкия си син.
— Клейтън изглежда ужасно!
— Той се чувства ужасно! — подчерта Стивън и леко потърка слепоочията си.
— Стивън — твърдо рече майка му, — искам да обсъдя нещо с теб.
Двамата влязоха в салона и тя затвори вратата, за да не ги безпокоят.
— Снощи не можах да заспя, затова слязох долу. Мислех да прекарам малко време с двама ви. Когато доближих библиотеката, разбрах, че сте порядъчно пияни. Тъкмо се канех да влетя вътре с гръм и трясък и
