Емили тихо отметна завивките и се измъкна от леглото. Слезе на долния етаж и запали свещ, после на пръсти влезе в жълтия салон и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, където държеше няколко ненадписани покани за сватбата на Елизабет.
Взе перото и се замисли. Нямаше опасност херцогът да се усъмни, че е действала по настояване на Уитни. В мига, в който приятелката й го видеше, щеше да се отвърне гневно от него. Важното беше да ги събере, всичко останало предоставяше на съдбата.
Емили бързо надраска няколко реда на поканата.
Някой, на когото двамата с вас много държим, ще бъде на тази сватба.
Куриерът беше въведен в кабинета на Клейтън.
— Нося ви покана, която господарката ми нареди да предам лично на ваша светлост — обясни прислужникът.
Клейтън не вдигна глава от писмото, което в момента четеше.
— Трябва ли да изчакаш за отговор? — разсеяно попита
— Не, милорд.
— Тогава остави поканата тук. — Херцогът кимна към малката масичка до вратата.
Едва вечерта, когато се обличаше за излизане, си спомни за малкия плик, който продължаваше да лежи запечатан върху масичката в библиотеката.
— Изпрати някой да ми донесе писмото, Армстронг — промърмори той, без да откъсва поглед от огледалото, критично оглеждайки жабото си.
Облече сакото, което личният му прислужник почтително му подаде, и взе плика от ръцете на иконома.
— Обади се на секретаря ми и му кажи да отклони поканата, но да изпрати подходящ подарък — рече той и подаде поканата на Армстронг. В същия миг нещо, написано с дребен почерк най-отдолу, го накара да спре. Той прочете изречението веднъж, после още веднъж, а сърцето му биеше до пръсване. Какво, за Бога, се опитваше да му каже Емили? Че Уитни иска да го види? Или че тя иска той да види Уитни? Отпрати прислугата и прочете бележката още три пъти. Опитваше се да открие нещо, което да му подскаже, че Уитни му е простила, но не успя.
Тази вечер Клейтън не обърна никакво внимание нито на красавицата, която беше поканил на театър, нито на пиесата, която беше избрал да гледат. Разкъсваше се между отчаянието и надеждата. Нищо в бележката на Емили не подхранваше надеждите му, освен самият факт, че тази бележка все пак беше изпратена. Тя беше най-близката приятелка на Уитни от детинство. Ако Уитни го мразеше, Емили щеше да знае и никога нямаше да му изпрати онази покана. Но, от друга страна, ако Уитни му беше простила, тя сама щеше да му пише.
Ами ако тя не иска да го вижда? Ако припадне, когато разбере, че Клейтън също е в църквата? Той тъжно се усмихна. По-вероятно беше да запрати букета си в лицето му, отколкото да припадне. Не и тя.
27.
Булката стоеше с баща си в дъното на препълнената с народ църква и наблюдаваше как третата поред шаферка заема мястото си край олтара.
— Ще обереш всички овации днес! — с усмивка рече Елизабет, обръщайки се към Уитни, която беше следващата, и възхитено огледа бледожълтата кадифена рокля и свежите жълти и бели рози, затъкнати в буйната й коса с цвят на махагон. — Приличаш на разцъфнал нарцис!
Уитни се засмя:
— А ти — на ангел. И да не си посмяла да ме предизвикваш отново да се съревновавам с теб. Между другото, напълно естествено е да си нервна, след като си булка. Права ли съм, Емили?
— Сигурно — разсеяно отвърна приятелката й. Същата сутрин Емили беше споделила с Майкъл, че между херцога и Уитни е настъпил ужасен разрив и че тя се е осмелила на своя глава да покани Клейтън на сватбата на Елизабет, с надеждата да даде възможност на скараните да се срещнат отново. Реакцията на съпруга й беше обезкуражаваща. Беше й казал, че не е трябвало да се намесва и че и двамата биха могли да я намразят заради благородните й намерения, вместо да й благодарят.
Сега и Елизабет беше въвлечена в заговора. Когато видя списъка на поканените, Уитни изпадна в паника и настоя името на Клейтън да бъде зачеркнато. Елизабет изпълни желанието й. Преди три дни Емили й беше казала, че Уитни и херцогът на Клеймор имат сърдечна връзка, но че наскоро двамата са се скарали, и Елизабет беше одобрила тайното изпращане на покана до Уестморланд. Тя още не знаеше, че господин Уестланд е херцог, защото през няколкото седмици, прекарани в Лондон, се беше движила в ограничен кръг и не беше имала възможност да се срещне с Клейтън.
Сега Емили се проклинаше заради глупавата си идея.
— Ваш ред е, госпожице — прошепна тя на Уитни.
Уитни не се притесняваше от дългия път, който трябваше да извърви до олтара. Беше го правила много пъти в Париж — на сватбата на Терез Дьовил и на още няколко свои приятелки. Днес обаче се чувстваше особено щастлива, защото ролята й за тази сватба беше голяма. Тя с усмивка взе букета си от бели и жълти рози и мило прошепна:
— Елизабет, когато отново разговарям с теб, ти вече ще си омъжена.
Клейтън я видя в момента, в който Уитни пристъпи напред. Сърцето му трепна. Никога не беше изглеждала толкова красива и невинна, приличаше на лъч лунна светлина.
Тя мина на сантиметри от него, но не го видя. Зае с подобаващо достойнство отреденото за нея място и запази спокойствие по време на цялата церемония, но когато Елизабет започна да повтаря думите на брачната клетва, очите й се насълзиха. Повечето от присъстващите дами също бяха развълнувани и час по час поднасяха кърпички към очите си. Уитни погледна крадешком към леля си и лейди Ан й се усмихна.
Когато опасността от това да избухне в плач отмина, тя огледа гостите. Ето го баща й, до него — родителите на Мар — Меритън… Лейди Юбанк с един от онези свои ужасни тюрбани на главата… Някакъв висок тъмнокос мъж, … Дъхът й спря, когато сивите очи се впиха настоятелно в нейните. На лицето му беше изписано разкаяние, а погледа му се четяха болка и огромна нежност. Тя побърза да погледне встрани.
Клейтън беше тук! Най-после беше дошъл да я види. Не беше поканен, така че нямаше друго обяснение за присъствието му в църквата. Беше тук! Гледаше я така, както никога досега — сякаш я умоляваше, сякаш й се предлагаше! Беше сигурна, че не греши. Беше го прочела в очите му.
Идеше й да изкрещи, да падне на колене и да заридае, да го нарани така, както той я беше наранил. Предоставяше й се възможност да му го върне, да му покаже колко го презира и го мрази. Едва ли щеше да има друга подобна възможност. До този момент Клейтън не беше направил опит да се срещне с нея и понеже не беше поканен на сватбата, щеше да си тръгне веднага след церемонията. Емили твърдеше, че ако тя не му даде знак, херцогът никога не би я доближил. Сега той я молеше за този знак.
Господи! Клейтън мълчаливо молеше за прошка! Ако отговорът й беше отрицателен, той щеше да се обърне и да напусне църквата. И живота й.
Затвори очи. Беше я унижил. Гордостта й крещеше за разплата, но сърцето й настояваше да го задържи.
Не можеше да диша, не можеше дори да помръдне.
Обичаше го!
Когато Уитни се обърна, Клейтън разбра, че ще прочете в погледа й отговора, който очакваше. Стисна
