юмруци и кокалчетата на ръцете му побеляха от напрежение. Тя извърна умолително огромните си зелени очи към него и краката му затрепериха. Прииска му се да се затича към нея, да я вземе на ръце и да я изнесе навън, а после да падне на колене в краката й и да я помоли да произнесе на глас думите, които току-що му беше казала с поглед.
Излезе последен от църквата. Спря се на стълбите и се огледа за Уитни. Видя я да се усмихва на хората около нея, а косата й блестеше на яркото слънце. Ако се доближеше до нея сега, едва ли щяха да успеят да си разменят повече от няколко думи, а нямаше търпение да изчака официалната вечеря.
След миг вече стоеше зад гърба й. Тя инстинктивно усети присъствието му, разпозна аромата на парфюма му. Но гласът му прозвуча някак странно — беше дрезгав, болезнен шепот:
— Госпожице Стоун… Обожавам ви!
Тялото й потръпна и това не убягна от вниманието на Клейтън. За миг си помисли, че онова, което беше преминало между тях в църквата, е само плод на въображението му.
Дали ако сега я въведеше обратно в църквата и застанеше до нея, тя щеше да повтори същите думи, които беше изрекла Елизабет преди малко, запита се той.
Идеята да се ожени за нея още днес беше изкусителна. Емили приближи до приятелката си и без да дава вид, че забелязва Клейтън, рече:
— Трябва да вървим.
Уитни кимна, но той усети неохотата й да се отдалечи от него. Накрая тя все пак пристъпи напред и се сля с тълпата, без дори да се обърне.
Емили се поколеба, преди да последва Уитни в каретата. Озърна се за херцога и видя, че той също я гледа. Тя му се усмихна колебливо. Клейтън отвърна с поклон и с лъчезарна усмивка.
— Той беше тук! — извика нетърпеливо Уитни, щом Емили седна до нея и се обърна да види Клейтън, който продължаваше да стои на стълбите и да гледа към каретата на семейство Арчибалд. — Видя ли го?
— Видях го — отвърна тя, едва сдържайки смеха си. — Стоеше точно зад теб.
— Моля те, не го мрази за онова, което ми е сторил! — помоли я шепнешком Уитни. — Не бих понесла да го мразиш, Емили! Толкова го обичам!
— Зная — кимна приятелката й.
Клейтън проследи с напрегнат поглед отдалечаващата се карета. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите Знаеше защо Уитни не се обърна да го погледне — поради същата причина, която го възпря да й признае, че я обича. Никой от двамата не искаше връзката им да започне отново на това място и сред всичките тези непознати хора.
Всъщност беше зърнал и няколко познати лица. Изведнъж усети, че тълпата развълнувано зашумя. Отново беше привлякъл погледите. Дамите се опитваха да го приближат, а господата раболепно се покланяха, щом минеше покрай тях.
Той си проправи път към каретата си и изведнъж се спря на място като закован. Разбира се, каретата с издайническия герб. Ето откъде бяха разбрали кой е. Обзет от непреодолимото си желание да види Уитни беше пропуснал да нареди на Макрий да впрегне конете в обикновената черна каляска, която използваше по времето, когато се представяше за съсед на Уитни.
Обърна се и срещна удивените погледи на познатите си, за които доскоро беше просто „господин Уестланд“. Усмихна се виновно и се вмъкна в каретата.
Уитни предварително беше решила да прекара времето между ритуала и тържествената вечеря с леля си в дома на Емили. Искаше да я уведоми за недоразумението, възникнало между нея и Клейтън. В продължение на седмици се молеше този момент да настъпи възможно по-късно, но сега нямаше търпение да разговаря с лейди Ан.
— Ти просто сияеш! — възкликна усмихната Ан Гилбърт, щом влезе в салона и прегърна обичната си племенница. — Наистина, скъпа, по едно време започнах да се съмнявам, че вие двамата ще успеете да откъснете погледи един от друг по време на службата в църквата.
— Май не мога да скрия нищо от теб! — засмя се Уитни.
— Скъпа, та ти не успя да го скриеш от никого! Когато излязохте навън, всички ви наблюдаваха с огромно любопитство. — Уитни изглеждаше така ужасена, че леля й не се сдържа и се засмя. — Трябва да ти кажа, че на венчавката присъстваха и хора, които познават херцога. Щом той стъпи в църквата, тълпата започна да коментира. Вече всички са наясно кой е той, включително твоите съседи. Страхувам се, че маската на господин Уестланд падна!
Уитни се изпълни с гордост. Искаше хората да разберат кой е той, а също и да научат за годежа й с него. Идеше й да го изкрещи така, че целият свят да разбере.
Разговаряха повече от час, когато Уитни попита за чичо си Едуард.
— В момента е в Испания, но обеща, че ще си дойде след шест седмици. Както изглежда, нито едно от писмата ми не е стигнало до него. — Лейди Ан замълча за момент и попита: — Ще се разсърдиш ли, ако не присъствам на тържествената вечеря? Дойдох на сватбата само защото в писмата, които получавах от теб, не се споменаваше нищо за Клейтън и исках сама да се уверя как вървят нещата между вас двамата. Тъй като очевидно всичко е наред, мисля да потегля за Линкълншир веднага. Братовчедка ми е много мило и безпомощно създание и разчита единствено на моята компания. В мига, в който ти и негова светлост решите да обявите официално годежа си, ще се върна и ще ти помогна с приготовленията за сватбата. Между другото подхвърли леля й, когато вече излизаше от стаята, — баща ти донесе още два сандъка с твои дрехи. В момента Клариса ги подрежда. О, освен това има някакво писмо за теб.
Уитни нетърпеливо изтича към стаята си. Представяше си сдобряването си с Клейтън. Той щеше да я посети рано следващата сутрин и двамата щяха… Погледът й се спря на огромния плик, оставен върху тоалетната масичка. Отвори го и откри вътре някакви документи. Бързо прехвърли страниците и когато стигна до последната, забеляза подписа на Клейтън Робърт Уестморланд, Девети херцог на Клеймор. Приседна на леглото и започна да чете.
Зави й се свят. В документа се казваше, че тя вече не е сгодена за Клейтън, че той оттегля предложението си за женитба и че всичко, което тя и семейството й са получили под формата на пари, подаръци, дрехи и бижута, остава за тях.
Уитни отвори писмото, приложено към документа.
Моля те, приеми моите искрени благопожелания и ги предай на Пол. Приложеният чек е подарък.
Чекът за десет хиляди лири се изплъзна от изтръпналите й пръсти. Клейтън й плащаше така, сякаш беше някоя уличница или една от многото му метреси, и й предлагаше да предостави омърсеното си тяло на Пол.
— Господи! — прошепна съкрушено тя. — Господи!
На вратата се почука. Емили попита дали е готова да тръгват.
— Ще сляза долу след минутка — извика дрезгаво Уитни и попита: — Емили, знаеш ли дали… дали херцогът ще присъства на вечерята? Дали Елизабет не е променила решението си и не го е поканила?
— Да. Нима не си щастлива, че го е направила?
Стори й се, че ще припадне.
Клейтън не беше отишъл в църквата, за да я види. Беше там, защото са го поканили. Погледна датата върху документа — беше подписан преди седмица. Той сигурно смяташе, че тя вече е запозната със съдържанието на написаното, когато я видя днес. Истерично се изсмя. Беше изпълнил задължението си да присъства на сватбата, на която беше поканен. Сигурно беше изпитал огромно удоволствие да я види как мило му се усмихва!
Може би отново планираше да я отведе у дома си след бала и да се възползва повторно от тялото й, мислейки, че тя с радост ще се отзове.
Уитни скри лице в шепи и простена. Клейтън щеше да присъства на тържествената вечеря и на бала след нея. Налагаше се отново да се срещне с него.
Когато Уитни се присъедини към семейство Арчибалд, изглеждаше леко пребледняла, а очите й бяха подозрително зачервени, но брадичката й беше гордо вдигната. Изглеждаше много спокойна, но това
