— Да, скъпа — съгласи се с усмивка синът й. — Ще имаш половин дузина невероятни внучета. И се обзалагам, че няма да се наложи да чакаш дълго за това.
— Стивън, държиш се много невъзпитано!
— Не те разбирам. Аз лично смятам, че всичко това е прекрасно.
Херцогинята се опита да остане сериозна, но щом срещна погледа на сина си, не се сдържа и също избухна в смях.
— Имах предвид, че Уитни е чудесно момиче и прави брат ти много щастлив.
— Наистина.
Стивън отново погледна през прозореца. Уитни тъкмо казваше нещо на Клейтън, после внезапно се засмя и хукна напред. Брат му се спусна след нея и я улови за тънката талия, преметна я през рамо и я понесе към къщата. Уитни се съпротивляваше и накрая той се принуди да я пусне, а тя закрачи до него, упорито сключила ръце зад гърба си.
— Е, смятам, че това урежда нещата — засмя се херцогинята.
— Не се надявай — отвърна й Стивън.
Още неизрекъл тези думи, Уитни се обърна към Клейтън, поклати глава, засмя се и се затича. След миг изчезна от полезрението им. Този път обаче Клейтън не я последва. Той се облегна на едно дърво, скръсти ръце на гърдите си и подвикна нещо след нея. Уитни се втурна обратно към него и го прегърна.
— Сега вече всичко е наред! — засмя се Стивън. — Напомни ми да попитам Уитни, дали има сестра.
Нейна светлост не пропусна да се възползва от ситуацията:
— Наистина, Стивън, след като половината лондонски дами се опитват да привлекат вниманието ти към своите дъщери, не мога да разбера защо още не си си избрал съпруга и… — Тя млъкна, внезапно осенена от някаква идея. — Уитни май спомена за някаква своя втора братовчедка.
Стивън се усмихна — това в повечето случаи се оказваше фатално за женските сърца.
— Ако двете с Уитни си приличат, ще се оженя за нея и ще те даря с толкова внуци, че броят им чак ще те кара да се червиш.
— Не говориш сериозно! — възкликна херцогинята, когато на обяд Клейтън обяви, че сватбата ще се състои след осем седмици.
— Напротив, никога не съм бил по-сериозен — отвърна той и се надигна от стола си. Целуна Уитни по челото и шеговито подхвърли: — Ще оставя вас двете да се погрижите за по-дребните детайли.
Щом стигна до вратата, се обърна и видя как майка му и Уитни си разменят погледи, изпълнени с ужас. Съжали се над тях и милостиво добави:
— Просто направете списък на всичко, което трябва да се свърши, и го дайте на личния ми секретар. Той ще се погрижи организацията да приключи навреме.
— Кой точно е той? — попита Уитни. — Виждала ли съм го някога?
— Той е истински вълшебник — с въздишка обясни херцогинята. — Ще използва името на Клейтън, което винаги действа като магия, и всичко ще бъде изпълнено в рамките на тези осем седмици. Но аз така силно се надявах да разполагаме с повече време за приеми и…
Думите й бяха прекъснати от Клейтън, който надникна обратно в трапезарията и дяволито запита:
— Е, приключихте ли вече със списъка?
31.
Два дни след като получи бележката на племенницата си, лейди Гилбърт пристигна, готова да се включи в подготовката на сватбата. Почти веднага между нея и херцогинята се зароди симпатия.
Както беше предсказала майката на Клейтън, всички магазини с радост приеха да изпълнят поръчките независимо от краткия срок, въпреки че бяха претоварени с работа. Много често собствениците пристигаха лично, носейки скици и мостри, нетърпеливи да предложат услугите си на бъдещата херцогиня на Клеймор.
Пет дни по-късно Уитни бе уведомена от един прислужник, че негова светлост иска да я види незабавно и я очаква кабинета си. Тя се втурна нетърпеливо към долния етаж, подмина един мъж, който носеше голям плосък сандък, и влезе в кабинета на Клейтън. Затвори вратата зад гърба си и шеговито рече:
— Викали сте ме, ваша светлост.
Клейтън стоеше прав пред бюрото си и я гледаше сериозно.
— Случило ли се е нещо? — попита Уитни след кратко мълчание.
Гласът му прозвуча сериозно и тържествено:
— Не. Ела тук, моля те.
— Какво става, Клейтън? — тревожно го погледна тя и се приближи към него.
Той силно я прегърна и дрезгаво изрече:
— Не е станало нищо лошо. Липсваше ми.
Извърна се и взе една кадифена кутийка от бюрото.
— Мислех да бъде с изумруд, но блясъкът на очите ти ще засенчи красотата на камъка. По тази причина избрах това.
Той отвори кутийката и й показа искрящия диамант, който пречупваше светлината и хвърляше отблясъци по тавана. Уитни занемя от възторг.
— Никога не съм виждала нещо по-…
Клейтън взе ръката й и постави прекрасния пръстен на пръста й. Уитни сведе поглед към камъка. Сега наистина принадлежеше на Клейтън. И целият свят щеше да го разбере. Тя вече не беше Уитни Алисън Стоун, дъщеря на баща си и племенница на лорд и лейди Гилбърт, а годеницата на херцога на Клеймор. За няколко кратки мига идентичността й беше променена. Копнееше да му каже колко красив е пръстенът и колко високо цени жеста му, но единственото, което успя да прошепне, беше:
— Обичам те.
Сълзите потекоха по страните й и тя зарови лице в гърдите на Клейтън.
— Не плача от мъка, а от щастие — промълви.
— Зная, малка моя — прошепна той и я притисна още по силно към себе си.
Накрая Уитни се отдръпна и отново се загледа в пръстена.
— Това е най-невероятното нещо, което съм виждала. С изключение на теб, разбира се.
Клейтън изпита страстно желание. Сведе глава, за да я целуне, но се отказа. Напоследък му ставаше все по-трудно да устоява на страстта.
— Мадам, надявам се, че няма да ви се превърне в навик да плачете всеки път, когато ви подаря някое бижу. Представям си какво ще стане, когато видите скъпоценностите, останали от бабите ми, които по право ще бъдат ваши. Сигурно ще трябва да се запасим с кофи и легени, в които да събираме сълзите ви.
— Този пръстен не е ли бил на някоя от бабите ти?
— Не. Херцогините на Клеймор никога не са се омъжвали с пръстен, носен от друга. Това е традиция. Венчалният ти пръстен обаче ще бъде наследствен.
— Има ли още традиции на рода Уестморланд, за които зная? — попита с усмивка тя.
Самообладанието напусна Клейтън. Той я грабна в прегръдките си и жадно я зацелува.
— Ние с теб можем да поставим началото на една нова традиция — многозначително отбеляза той. — Кажи ми, че ме желаеш.
— Обичам те — отвърна тя и инстинктивно се притисна към него.
Той се засмя и леко се отдръпна назад.
— Зная, че ме обичаш, малка моя. Зная също и че ме искаш.
Тя си спомни, че леля й и една от шивачките я очакват в съседната стая.
— Това ли е всичко, ваша светлост? — попита весело тя и се обърна към вратата.
— Да, засега. Благодаря. — Тонът му прозвуча официално, но когато тя се извърна с гръб към него, леко я плесна по дупето.
Уитни занемя от изненада. Хвърли му убийствен поглед и предупредително рече:
— Ако бях на твое място, нямаше да забравя толкова бързо онова, което се случи след бала на Ръдърфорд.
— За случката в дома на семейство Арчибалд ли намекваш? Когато те изпратих дотам?
