ме в нищото. Без значение колко бързо бягах, не можех да го настигна — колкото и силно да виках, той не се обърна. Събудих се обезпокоена посред нощта и ми се стори, че мина доста време преди да заспя отново. След това той присъстваше почти всяка вечер в сънищата ми, но винаги из пространството, никога достатъчно близо.
Месецът, който последва след инцидента беше неспокоен, напрегнат и отначало — смущаващ.
За мое слисване се намерих в центъра на вниманието за повече от седмица. Тайлър Кроули беше невъзможен, преследваше ме навсякъде, обсебен да ми се реваншира някак си. Опитах се да го убедя, че повече от всичко останало искам от него да забрави за това — особено след като нищо лошо не ми се бе случило — но той остана настоятелен. Вървеше до мен в междучасията и стоеше на нашата вече претрупана маса за обяд. Майк и Ерик бяха още по-недружелюбни към него, отколкото един към друг, което ме накара да се притеснявам, че се бях сдобила с нежелан фен.
Никой не изглеждаше разтревожен за Едуард, въпреки че през цялото време обяснявах как той е героят — как ме бе избутал от пътя и насмалко също да бъде прегазен. Опитах се да бъда убедителна. Джесика, Майк, Ерик и всички останали винаги коментираха как изобщо не са го видели, докато колата не била отместена.
Чудех се как така никой друг не го бе видял да стои толкова далеч, преди внезапно, невъзможно да спаси живота ми. С огорчение осъзнах причината — никой друг не забелязваше Едуард по начина, по който аз го забелязвах. Никой не го наблюдаваше така, както аз правех. Колко жалко.
Едуард никога не бе заобиколен от тълпи от любопитни зяпачи, тръпнещи за историята от първа ръка. Хората го избягваха както обикновено. Семейство Кълън и Хейл стояха на същата маса както винаги, без да ядат, разговаряйки само помежду си. Никой от тях, най-вече Едуард, не погледна повече в моята посока.
Когато седеше до мен в клас, отдалечен доколкото му позволяваше масата, изглеждаше така сякаш изобщо не забелязва присъствието ми. Само понякога юмруците му се свиваха — кожата му изпъната дори още по-бяла върху костите му — и се чудех дали наистина е толкова разсеян на колкото се преструва.
Искаше му се да не ме бе измъквал от сблъсъка с колата на Тайлър — това беше единственото заключение, до което успях да стигна.
Много исках да говоря с него и денят след инцидента опитах. Последният път като го видях, извън спешното, и двамата бяхме прекалено разярени. Аз все още бях ядосана, че не можеше да ми довери истината, дори и след като бях спазила безукорно моята част от сделката. Но той все пак бе спасил живота ми, без значение как го беше направил. И за една нощ горестният ми гняв се превърна в благоговейна признателност.
Той вече бе заел мястото си, когато влязох в кабинета по биология, гледайки право напред. Седнах до него, очаквайки го да се обърне към мен. Не показа какъвто и да е признак, че ме е забелязал.
— Здравей, Едуард — казах приветливо, за да му докажа, че щях да се държа прилично.
Той извърна съвсем леко глава към мен без да среща погледа ми, кимна веднъж, и продължи да гледа настрани.
И това беше последният контакт, който имах с него, въпреки че той беше там, на стъпка разстояние от мен всеки ден. Понякога го гледах без да мога да се спра — от разстояние все пак, в закусвалнята или на паркинга. Гледах как златните му очи стават все по-тъмни с всеки изминал ден. Но в клас не давах вид, че той съществува, по начина, по който той се държеше с мен. Бях нещастна. И сънищата продължаваха.
Въпреки пълните ми лъжи, смисълът на и-мейлите ми беше подсказал на Рене депресията ми, и тя се обади няколко пъти разтревожена. Опитах се да я убедя, че просто времето ми разваляше настроението.
Майк поне изглеждаше доволен от очевидно студените отношения между мен и партньорът ми биология. Можех да видя, че се тревожи да не би да съм впечатлена от дръзкото спасяване на Едуард, и беше облекчен, че резултата беше точно обратният. Той стана по-уверен, като седеше на ръба на масата ми, за да си говорим преди началото на биологията, игнорирайки Едуард така, както той игнорираше нас.
Снегът се изми хубаво веднага след онзи опасно леден ден. Майк беше разочарован, че така и не успя да осъществи снежната си битка, но радостен, че екскурзията до плажа ще настъпи по-бързо от очакваното. Дъждът продължаваше усилено все пак, и седмиците се влачеха.
Джесика ме осведоми за още едно мержелеещо се събитие на хоризонта — тя ми се обади през първият вторник от март, за да помоли за разрешението ми да покани Майк на пролетните танци в стил „дами канят“ след две седмици.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против… че не си планирала да го поканиш? — упорстваше тя, когато й казах, че нямам нищо против.
— Не, Джес, аз няма да ходя — уверих я аз. Танцуването очевидно бе извън сферата на възможностите ми.
— Ще бъде много забавно. — Опита се да ме убеди тя с половин уста. Подозирах, че Джесика се наслаждаваше повече на необяснимата ми популярност, отколкото на реалната ми компания.
— Забавлявай се с Майк — окуражих я аз.
На следващият ден се изненадах, че Джесика не е обичайният шемет по тригонометрия и испански. Тя мълчеше, докато вървеше до мен през междучасията, а аз се страхувах да узная защо. Ако Майк я беше отхвърлил, аз щях да бъда последният човек, на когото тя щеше да каже.
Страховете ми се затвърдиха по време на обяд, когато Джесика седна възможно най-далеч от Майк, говорейки оживено с Ерик. Майк беше необичайно тих.
Майк все още мълчеше, докато ме изпровождаше до клас, със стеснителен поглед на лицето си като лош знак. Само че той не повдигна темата, докато не седнах на мястото си и той не кацна на масата ми. Както винаги настръхнала осъзнавах, че Едуард стои достатъчно близо до мен, че да го докосна, и все пак толкова далечен, сякаш бе плод на въображението ми.
— Та значи — каза Майк, гледайки в пода, — Джесика ме покани на пролетните танци.
— Това е страхотно. — Опитах се да звуча живо и ентусиазирано. — Ще си изкарате весело с Джесика.
— Ами… — Той се запъна, изучавайки усмивката ми, очевидно не особено щастлив от отговора ми. — Казах й, че ще си помисля.
— И защо си направил това? — Оставих неодобрение да оцвети тонът ми, въпреки че бях облекчена, че не й е дал категорично не.
Лицето му бе ярко червено, когато погледна отново надолу. Състраданието разтърси решителността ми.
— Чудех се дали… ами, дали може би планираш да ме поканиш.
Замълчах за момент, мразейки вълната от вина, която ме заля. Само че видях с крайчеца на окото си как главата на Едуард се накланя в моя посока.
— Майк, според мен трябва да й кажеш „да“ — казах аз.
— Да не би да си поканила вече някого? — Дали Едуард забеляза как погледа на Майк припламна в неговата посока?
— Не — уверих го аз. — Няма да ходя на танците изобщо.
— Че защо не? — настоя Майк.
Не исках да изпадам в подробности каква опасност представляваха танците за мен, така че бързо съставих новите си планове.
— Ще ходя в Сиатъл същата събота — обясних аз. И без това трябваше да се измъкна от града — внезапно това се оказа най-идеалното време за заминаване.
— Не можеш ли да отидеш някой друг уикенд?
— Съжалявам, но не — казах аз. — Та, не трябва да караш Джесика да чака дълго — грубо е.
— Да, права си — измърмори той, и се обърна, отхвърлен, да седне обратно на мястото си. Затворих очи и притиснах пръсти към слепоочията си, опитвайки се да избутам вината и симпатията от главата си. Господин Бенър започна да говори. Въздъхнах и отворих очи.
И Едуард ме зяпаше любопитно, със същата позната нотка на разочарование още по-ясно изразена сега в черните му очи.
Отвърнах на погледа му, изненадана, очаквайки да измести бързо глава встрани. Но вместо това той
