продължи да се взира с проучващо напрежение в очите ми. Нямаше начин да погледна настрани. Ръцете ми започнаха да треперят.
— Господин Кълън — каза учителят, търсейки отговор на въпрос, който не бях чула.
— Цикълът на Кребс — отговори Едуард, който изглежда с неохота се обърна да погледне господин Бенър.
Погледнах надолу към учебника си веднага щом очите му се отместиха, опитвайки се да намеря мястото си. Страхлива, както винаги, прехвърлих косата си през дясното си рамо, за да скрия лицето си. Не можех да повярвам прилива на емоции, който ме обзе — само защото се случи да ме погледне за пръв път от половин дузина седмици. Не можех да допусна да ми влияе до такава степен. Беше жалко. Повече от жалко, беше нездравословно.
Опитах се да не му обръщам внимание през останалата част от часа, и тъй като това се оказа невъзможно, поне да не му позволя да разбере, че го усещах. Когато звънецът удари най-накрая, му обърнах гръб, за да събера нещата си, очаквайки го да си тръгне незабавно както обикновено.
— Бела? — Гласът му не би трябвало да ми е толкова познат, сякаш съм познавала този звук през целият си живот наместо от няколко кратки седмици насам.
Обърнах се бавно към него с нежелание. Не исках да почувствам това, което знаех, че
— Какво? Отново ли ми говориш? — попитах накрая, с неволна нотка на сприхавост в гласа ми.
Устните му потрепнаха, борейки се с усмивка.
— Не, всъщност не — призна той.
Затворих очи като бавно вдишах през носа си, осъзнавайки че съм стиснала зъби. Той чакаше.
— Тогава какво искаш, Едуард? — попитах, като продължавах да стискам очи — така беше по-лесно да говоря смислено с него.
— Съжалявам. — Звучеше искрен. — Държа се ужасно грубо, знам. Но така е по-добре, наистина.
Отворих очи. Лицето му бе много сериозно.
— Не знам какво имаш предвид — казах предпазливо.
— По-добре ще е да не сме приятели — обясни той. — Повярвай ми.
Присвих очи. Бях го чувала
— Жалко само, че не го разбра по-рано — изсъсках през стиснати зъби. — Можеше да си спестиш съжалението.
— Съжаление? — Думата и тонът ми очевидно го бяха хванали неподготвен. — Съжаление за какво?
— Задето не остави онази тъпа кола да ме прегази.
Той беше удивен. Гледаше ме без да вярва.
Когато накрая проговори, звучеше почти разярен.
— Мислиш си, че съжалявам, че съм спасил живота ти?
—
— Не знаеш нищо. — Определено беше разярен.
Извърнах рязко глава от него със стисната челюст, потискайки всички диви обвинения, които исках да му отпратя. Събрах книгите си, след това се изправих и тръгнах към вратата. Имах намерение да изфуча драматично от стаята, но разбира се палеца на ботуша ми заседна на прага на вратата и изпуснах всичките си книги. Стоях там за момент, мислейки си да ги оставя. След това въздъхнах и се наведох да ги събера. Той вече беше там — и вече ги бе подредил на купчинка. Подаде ми ги със сурово изражение.
— Благодаря — казах ледено.
Очите му се присвиха.
— Няма за какво — отвърна той.
Изправих се бързо, отново му обърнах гръб и закрачих горделиво към салона без за поглеждам назад.
Физическото бе брутално. Бяхме преминали на баскетбол. Моят отбор така и не ми подаде топката, което беше добре, само дето падах много. Понякога даже повличах хора с мен. Днес бях дори по-зле от обикновено, защото главата ми беше пълна с Едуард. Опитах се да се концентрирам върху краката си, но той продължаваше да пропълзява в мислите ми точно тогава, когато най-се нуждаех от равновесието си.
Беше облекчение, както винаги, да изляза. Почти притичах към пикапа — имаше толкова много хора, които исках да избегна. Пикапът почти не бе пострадал от инцидента. Трябваше да сменим задните мигачи и може би да го пребоядисаме, за да тушираме общият ефект. Родителите на Тайлър им се наложи да продадат колата му за скрап.
Почти получих удар, когато завих зад ъгъла и видях висока, тъмна фигура да се обляга на пикапа ми. Тогава осъзнах, че е просто Ерик. Започнах да вървя отново.
— Здрасти, Ерик — обадих се аз.
— Здрасти, Бела.
— Какво става? — казах, докато отключвах вратата. Не бях обърнала внимание на стеснителната нотка в гласа му, затова следващите му думи ме хванаха неподготвена.
— Ъ, питах се… дали би отишла с мен на пролетните танци. — Гласът му изневери на последната дума.
— Мислех си, че дами канят — казах аз, прекалено стресната, за да бъда тактична.
— Ами, да — призна той засрамен.
Възвърнах самообладанието си и се опитах да му се усмихна топло.
— Благодаря ти за поканата, но ще ходя в Сиатъл този ден.
— Оу — каза той. — Е, може би следващият път.
— Разбира се — съгласих се аз, прехапвайки устна. Надявах се да не го е приел буквално.
Той се отправи обратно към училище. Чух тих смях.
Едуард минаваше пред пикапа ми, гледайки право напред, с плътно затворени устни. Отворих рязко вратата и скочих вътре, затръшвайки я шумно след мен. Форсирах оглушително двигателя и минах на задна, за да се включа в колоната. Едуард вече беше в колата си, няколко места по-надолу, намествайки се плавно пред мен. Той спря там, за да изчака семейството си — можех да видя останалите четирима да вървят насам, но все още покрай закусвалнята. Обмислих възможността да отнеса задницата на лъскавото му волво, но имаше прекалено много свидетели. Погледнах в огледалото си за задно виждане. Започваше да се формира колона. Точно зад мен Тайлър Кроули се намираше в новопридобитата си използвана нисан сентра, махайки в моя посока. Бях прекалено раздразнена, за да му обърна внимание.
Докато стоях там, гледайки навсякъде освен към колата пред мен, чух почукване на стъклото ми. Погледнах — беше Тайлър. Хвърлих поглед към огледалото за задно виждане объркана. Колата му все още беше запалена, лявата врата отворена. Наведох се, за да отворя прозореца. Беше заклещен. Свалих го наполовина, след което се отказах.
— Извинявай, Тайлър, заклещена съм зад Кълън. — Бях ядосана — очевидно е, че задръстването не беше по моя вина.
— О, знам — просто исках да те попитам нещо, докато си тук — ухили се той.
Това не се случваше.
— Ще ме поканиш ли на пролетните танци? — продължи той.
— Няма да съм в града, Тайлър. — Гласът ми беше малко остър. Опитвах се да си напомня, че не е негова вината, че Майк и Ерик вече бяха изразходили търпението ми за днес.
— Да, Майк спомена нещо — призна той.
— Тогава защо…
Той сви рамене.
— Надявах се, че това е начина ти да ги разкараш тактично.
Добре, беше напълно негова вината.
— Съжалявам, Тайлър — казах, опитвайки се да скрия раздразнението си, — но аз наистина ще съм извън града.
— Е, няма проблеми. Можем да отидем заедно на бала.
