пипам, защото бях сигурна, че ще счупя нещо. Нямаше легло, само един широк и приканващ диван от черна кожа. Подът беше покрит с дебел златист килим, а стените бяха облепени с тежка материя в малко по-тъмен тон.
— Добра акустика? — предположих аз.
Той се изсмя и кимна.
Вдигна едно дистанционно и включи стереото. Беше тихо, но тихата джаз песен звучеше така, сякаш групата бе в стаята при нас. Отидох да разгледам умопомрачителната му колекция от дискове.
— Как си ги организирал? — попитах, като не успях да открия никаква логика в заглавията.
Той не обръщаше внимание.
— Ами, по година, и след това по лични предпочитания в тази система — каза той разсеяно.
Обърнах се и той ме гледаше с едно особено изражение в очите.
— Какво?
— Бях подготвен да се чувствам… облекчен. За това да знаеш всичко, без да има нужда да пазя повече тайни от теб. Но не очаквах да почувствам нещо повече от това.
— Доволна съм — казах аз, като отвърнах на усмивката му. Тревожех се, че ще съжали веднага след като ми разкрие всичко. Беше хубаво да знам, че случаят изобщо не е такъв.
Но докато очите му все още правиха дисекция на изражението ми, усмивката му помръкна и челото му се сбръчка.
— Все още чакаш да побягна и да се разпищя, нали? — предположих аз.
Лека усмивка докосна устните му и той кимна.
— Съжалявам, че ще се наложи да разбия фантазиите ти, но ти не си и наполовина толкова страшен, за колкото се мислиш. Не те намирам изобщо за страшен — излъгах небрежно.
Той спря, като повдигна вежди в изиграно недоверие. След което се усмихна в широка, дяволита усмивка.
—
Той изръмжа, нисък звук от задната част на гърлото му — устните му се извиха около перфектните му зъби. Тялото му се сви внезапно, полуприведен, напрегнат като лъв, който се готви да нападне.
Отстъпих назад от него, като го изгледах гневно.
— Не би посмял.
Не видях как скача към мен — беше прекалено бързо. Изведнъж се отделих от земята и се разбих в дивана, като го запратихме към стената. През цялото време ръцете му оформяха желязна решетка около мен — едва ме бе бутнал. Но все още дишах тежко, докато се опитвах да се съвзема.
Той нямаше да допусне това. Той ме пое като малко дете към гръдният си кош, като ме държеше по- здраво от железни вериги. Изгледах го притеснена, но той изглеждаше овладян, челюстта му отпусната, докато се усмихваше, очите му осветени само от веселба.
— Та какво казваше? — изръмжа игриво той.
— Че ти си едно много, много ужасяващо чудовище — казах аз, като сарказма ми бе леко отпаднал поради бездиханният ми глас.
— Много по-добре — одобри той.
— Ъ — извих се аз. — Може ли да стана сега?
Той само се засмя.
— Може ли да влезем? — нежен глас прозвуча от коридора.
Борих се да се освободя, но Едуард само ме понагласи така че бях някак си малко по-общоприето седнала в скута му. Тогава видях, че са Алис и Джаспър зад нея на прага. Бузите ми горяха, но Едуард беше спокоен.
— Давайте. — Едуард все още се смееше тихо.
Алис изглежда не намери нищо необичайно в прегръдката ни — тя влезе, почти танцувайки, движенията й бяха толкова грациозни — в центъра на стаята, където седна пъргаво на пода. Въпреки това Джаспър се бе спрял на прага, като изражението му бе леко шокирано. Той се вгледа в лицето на Едуард и аз се зачудих дали не тества атмосферата с необичайната си чувствителност.
— Стори ни се, че обядваш с Бела и дойдохме да видим дали ще почерпиш — обяви Алис.
Замръзнах за момент, докато не осъзнах, че Едуард се бе ухилил — или на нейният коментар или на моята реакция, не можех да кажа.
— Съжалявам, но не мисля, че имам достатъчно за почерпка — отговори той, като ръцете му ме държаха безразсъдно близко.
— Всъщност — каза Джаспър, усмихвайки се неволно, докато влизаше в стаята. — Алис казва, че ще има истинска буря тази вечер и Емет иска да поиграем бейзбол. С нас ли си?
Думите бяха достатъчно обикновени, но смисълът им ме обърка. Поне разбрах, че на Алис може да се разчита повече отколкото на метеоролога.
Очите на Едуард светнаха, но той се колебаеше.
— Разбира се, трябва да вземеш и Бела — изчурулика Алис. Стори ми се, че видях Джаспър да й хвърля бърз поглед.
— Искаш ли да дойдеш? — попита ме развълнувано Едуард, изражението му оживено.
— Разбира се. — Не можех да разочаровам такова лице. — Ъ, къде ще ходим?
— Ще трябва да почакаме гръмотевиците, за да играем — ще видиш защо — каза той.
— Ще имам ли нужда от чадър?
И тримата се засмяха силно.
— Ще има ли? — Джаспър попита Алис.
— Не — отговори тя твърдо. — Бурята ще се насочи към града. Би трябвало да е достатъчно сухо в сечището.
— Добре тогава. — Ентусиазмът в гласът на Джаспър беше заразителен, естествено. Открих, че изгарям от нетърпение, наместо да умирам от ужас.
— Да попитаме Карлайл дали ще дойде. — Алис се изви нагоре от пода с такъв стил, който би разбил сърцето, на която и да е балерина.
— Сякаш не знаеш — подразни я Джаспър, и те бързо бяха излезли. Джаспър успя да затвори незабележимо вратата зад себе си.
— Какво ще играем? — настоях аз.
—
Извих очи.
— Вампирите харесват бейзбол?
— Това е американската игра — каза той с подигравателна тържественост.
17. ИГРАТА
Тъкмо бе започнало да ръми, когато Едуард зави на моята улица. До този момент не се и съмнявах, че той ще прекара времето с мен в няколко временни часа в истинският свят.
И тогава видях черната кола, остарял форд, паркиран на алеята на Чарли — и чух Едуард да промърморва нещо неразбираемо в тих, остър глас.
Като стояха далеч от дъжда под навеса, Джейкъб Блек стоеше зад инвалидната количка на баща си. Лицето на Били бе непроницаемо като на скала, докато Едуард паркираше пикапа ми срещу завоя. Джейкъб свали погледа си, изражението му бе огорчено.
Ниският глас на Едуард беше яростен.
— Това е пресичане на границите.
— Дошъл е да предупреди Чарли — познах аз, по-ужасена, отколкото ядосана.
Едуард само кимна, като отвърна на погледа на Били през дъжда с присвити очи.
Изпитах слабо облекчение, че Чарли още не си беше вкъщи.
— Нека сама се справя с това — предложих аз. Тъмният поглед на Едуард ме разтревожи.
За моя изненада, той се съгласи.
