Здрач

— Надявам се, че ще изкараш испанската инквизиция от системата си сега. Ще играем бейзбол със семейството му.

Лицето му се свъси, след което той се засмя накрая.

— Ти ще играеш бейзбол?

— Е, вероятно само ще гледам през повечето време.

— Сигурно много харесваш това момче — забеляза той подозрително.

Въздъхнах и извъртях очи заради негово добро.

Чух звукът на двигател, който спира пред къщата. Скочих на крака и започнах да разчиствам чиниите.

— Остави чиниите, аз мога да ги измия тази вечер. Прекалено много ме глезиш.

Звънецът звънна и Чарли с наперена походка отиде да отвори. Бях на половин крачка зад него.

Не бях осъзнала колко силно вали навън. Едуард стоеше в осветената част на навеса, като приличаше на модел от реклама за палта.

— Влизай вътре, Едуард.

Въздъхнах облекчено, когато Чарли каза правилно името му.

— Благодаря ви, началник Суон — каза Едуард с почтителен глас.

— Наричай ме Чарли. Ето, дай да ти взема палтото.

— Благодаря, сър.

— Седни ето тук, Едуард.

Направих гримаса.

Едуард седна плавно в единственият стол, което ме оставяше да седна до началник Суон на канапето. Бързо му хвърлих мръсен поглед. Той ми смигна зад гърба на Чарли.

— Чувам, че ще водиш момичето ми да гледа бейзбол. — Само във Вашингтон факта, че навън вали като из ведро, нямаше да има никакво отношение към това да играеш спортове навън.

— Да, сър, това е плана. — Не изглеждаше изненадан, че съм казала истината на баща ми. Макар че може и да е подслушвал.

— Е, желая ви успех, предполагам.

Той се засмя и Едуард се присъедини.

— Добре. — Изправих се. — Достатъчно шеги по мой адрес. Да тръгваме. — Тръгнах по коридора и наметнах якето си. Те ме последваха.

— Не прекалено късно, Бел.

— Не се тревожи, Чарли, ще я върна рано у дома — обеща Едуард.

— Ще се грижиш за момичето ми, нали?

Изстенах, но те не ми обърнаха внимание.

— Тя ще е в безопасност с мен, сър, обещавам.

Чарли нямаше как да се усъмни в искреността на Едуард — тя звучеше във всяка дума.

Изстрелях се навън в маршируваща походка. Двамата се засмяха, и Едуард ме последва.

Замръзнах на място под навеса. Точно там, зад пикапа ми, имаше чудовищен джип. Гумите му бяха на по-високо от кръста ми. Имаше метални решетки на фаровете и мигачите, и четири големи лампи, прикрепени към покрива, който бе лъскаво червен.

Чарли изсвири тихо.

— Сложете си коланите — задави се той.

Едуард ме последва от другата ми страна и ми отвори вратата. Премерих разстоянието към седалката и се приготвих да скоча. Той въздъхна и ме повдигна с една ръка. Надявам се, че Чарли не забеляза това.

Докато той заобикаляше към шофьорското място с нормална, човешка крачка, аз се опитах да си сложа колана. Но имаше прекалено много закопчалки.

— Какво е всичко това? — попитах аз, когато той отвори вратата.

— Предпазители, за когато сме извън пътя.

— О-па.

Опитах се да намеря правилните места за закопчалките, но не се справях кой знае колко бързо. Той въздъхна отново и се наведе, за да ми помогне. Радвах се, че дъждът бе прекалено тежък, за да види Чарли нещо от навеса. Това означаваше, че не можеше да види как пръстите на Едуард се движеха по шията ми, по ключицата ми. Предадох се в опитите си да му помогна и се концентрирах върху това да не хипервентилирам.

Едуард запали колата и двигателят изръмжа диво. Отдалечихме се от къщата.

— Какъв голям… ъ… джип имаш.

— На Емет е. Не мислех, че ще искаш да бягаме през целият път.

— Къде го държите това нещо?

— Преправихме една от външните пристройки в гараж.

— Ти няма ли да си сложиш колана?

Той ми хвърли невярващ поглед.

След, което се сетих нещо.

— Да бягаме през целият целият път? Тоест, че все още ще пробягаме част от пътя? — Гласът ми се извиси няколко октави нагоре.

Той се ухили леко.

— Ти няма да бягаш.

— Но на мен ще ми е лошо.

— Дръж очите си затворени и всичко ще е наред.

Прехапах устна, като се борех с паниката.

Той се наведе, за да целуне върхът на главата ми, след което простена. Погледнах го озадачена.

— Миришеш толкова хубаво в дъжда — обясни той.

— По добър или лош начин? — попитах предпазливо.

Той въздъхна.

— И двата, винаги и двата.

Не знаех как намери пътя в мрака и поройният дъжд, но някак си той намери страничен път, който не бе толкова шосеен и повече планински. За известно време разговорите бяха невъзможни, защото подскачах нагоре-надолу в седалката си като пневматичен чук. Той обаче изглежда се наслаждаваше на пътуването, като се усмихваше широко през целият път.

И тогава се оказахме в края на пътя — дърветата оформяха три страни около джипа. Дъждът беше лек ръмеж, който се забавяше всяка секунда, небето се проясняваше иззад облаците.

— Извинявай, Бела, но ще се наложи да вървим пеша оттук нататък.

— Знаеш ли какво? Просто ще почакам тук.

— Какво стана с всичкият онзи кураж? Беше изключителна тази сутрин.

— Все още не съм забравила последният път. — Нима се бе случило едва вчера?

Той бързо бе застанал до моята страна на колата. Започна да ме разкопчава.

— Аз ще е оправя с тези, ти тръгвай напред — протестирах аз.

— Хмм… — замисли се той, докато бързо приключи. — Изглежда, че ще трябва да заблудя паметта ти.

Преди да успея да реагирам, той ме дръпна от джипа и ме постави на земята. Почти нямаше дъжд вече.

— Алис щеше да се окаже права.

— Да заблудиш паметта ми? — попитах нервно.

— Нещо такова. — Той ме гледаше напрегнато, предпазливо, но имаше хумор дълбоко в очите му. Той постави ръцете си върху джипа и от двете страни на главата ми и се наведе напред, като ме принуди да се притисна в задната врата. Той се приведе дори още по-наблизо, лицето му бе на сантиметри от моето. Нямаше накъде да избягам.

— Сега — издиша той, и само мирисът му разстрои мислителният ми процес, — за какво точно се тревожиш?