уличен играч, докато се редуваха да удрят. От време на време Есме въдворяваше ред. Гръмотевиците продължиха, но ние останахме сухи, така както бе предсказала Алис.
Беше ред на Карлайл да удря, а Едуард да хваща, когато внезапно Алис се задъха. Очите ми както обикновено бяха върху Едуард и видях как главата му рязко се обърна към нея. Очите им се срещнаха и нещо протече между тях на секундата. Той бе застанал до мен още преди другите да успея да попита Алис какво е станало.
— Алис? — гласът на Есме бе напрегнат.
— Не видях… не можех да кажа — прошепна тя.
Всички вече се бяха събрали.
— Какво има, Алис? — попита Карлайл със спокоен и авторитетен глас.
— Пътуваха много по-бързо отколкото си мислех. Мога да видя, че грешно съм получила перспективата преди — промърмори тя.
Джаспър се надвеси над нея, позата му защитна.
— Какво се промени? — попита той.
— Чуха ни да играем, и това промени пътят им — каза тя разкаяно, сякаш се чувстваше отговорна за това, което я бе изплашило.
Седем чифта очи проблеснаха към мен и обратно.
— Колко скоро? — попита Карлайл, обръщайки се към Едуард.
Лицето му се сви в напрегната концентрация.
— По малко от пет минути. Бягат — искат да играят. — Той се намръщи.
— Ще успееш ли? — попита го Карлайл, като хвърли отново поглед към мен.
— Не, не и докато нося… — Той спря рязко. — Освен това, последното нещо, което искаме е да уловят миризмата и да започнат лова.
— Колко са? — Емет попита Алис.
— Трима — отговори тя сбито.
— Трима! — изсумтя той. — Нека да дойдат. — Стоманените мускули се раздвижиха под масивните му ръце.
За части от секундата, която изглеждаше по-дълга отколкото всъщност е, Карлайл се бе замислил. Само Емет изглеждаше развълнуван — останалите гледаха лицето на Карлайл разтревожено.
— Нека да продължим играта — реши накрая Карлайл. Гласът му беше хладен и овладян. — Алис каза, че те са просто любопитни.
Всичко това бе изречено в суматоха от думи, която продължи само няколко секунди. Слушах внимателно и улових повечето от тях, въпреки че не можах да чуя какво Есме питаше Едуард с тихо вибриране на устните си. Само видях лекото поклащане на главата му и облекчението върху лицето й.
— Ти хващай, Есме — каза той. — Аз ще обявявам. — И той застана точно пред мен.
Останалите се върнаха на полето, като предпазливо оглеждаха гората с острите си очи. Алис и Есме изглежда се ориентираха около мястото, където стоях.
— Спусни си косата — каза Едуард с нисък, равен глас.
Послушно издърпах ластика от косата си и я разтръсках около лицето си.
— Другите идват. — Отбелязах очевидното.
— Да, стой много мирно и тихо, и не се отдалечавай от мен, моля те. — Той скриваше добре стресът в гласът му, но можех да го чуя. Той издърпа дългата ми коса напред, около лицето ми.
— Това няма да помогне — каза Алис нежно. — Мога да я помириша от другият край на полето.
— Знам. — Нотка от гняв обагри тонът му.
Карлайл застана на плочата и останалите се присъединиха към играта нерешително.
— Какво те попита Есме? — прошепнах аз.
Той се поколеба за секунда преди да отговори.
— Дали са жадни — промърмори неохотно той.
Секундите минаваха — играта протичаше апатично сега. Никой не посмя да удари по-силно топката и Емет, Розали и Джаспър се въртяха във вътрешната част на полето. От време на време, въпреки страхът, който парализираше мозъкът ми, усещах очите на Розали върху мен. Те бяха непроницаеми, но нещо в начина, по който държеше устата си, ме караше да мисля, че е ядосана.
Едуард не обръщаше никакво внимание на играта, очите и умът му претърсваха гората.
— Съжалявам, Бела — промърмори той яростно. — Беше глупаво, безотговорно да те изложа на показ така. Толкова съжалявам.
Чух дъхът му да спира и очите му се приковаха в дясното поле. Той направи половин крачка, като застана между мен и това, което идваше.
Карлайл, Емет и останалите се обърнаха в същата посока, като чуваха звуци на стъпки прекалено слаби за моите уши.
18. ЛОВЪТ
Те се появиха един по един от края на гората, на разстояние дузина метра един от друг. Първият мъж, който се появи в полето веднага отстъпи назад, за да позволи на другият мъж да поведе пътя, като се ориентираше около тъмнокосият мъж по начин, който очевидно показваше кой води групата. Третият беше жена — от това разстояние всичко, което можех да видя от нея, беше косата й, която беше ярък нюанс на червеното.
Те се събраха, преди да продължат предпазливо към семейството на Едуард, като излагаха естественото уважение на група хищници, които срещат по-голяма, непозната група от собственият си вид.
Докато се приближаваха, можех да видя колко по-различни са от Кълън. Походката им беше подобна на котка, вървежът им изглеждаше непрекъснато на ръба на това да се приведат. Бяха облечени в обикновените принадлежности на скитници — дънки и небрежно разкопчани ризи в дебели, устойчиви материи. Въпреки това дрехите бяха оръфани и износени, и краката им бяха боси. И двамата мъже имаха късо остригана коса, но брилянтната оранжева коса на жената бе пълна с листа и отломки от гората.
Острите им очи внимателно огледаха по-излъсканата, градска стойка на Карлайл, който, заобиколен от Емет и Джаспър, пристъпи предпазливо напред, за да ги посрещне. Без някаква видима комуникация измежду тях, и тримата се изпънаха в по-небрежна, строена позиция.
Мъжът отпред с лекота беше най-красивият, кожата му тъмна под типичната бледност, косата му лъскаво черна. Той беше средно сложен, як, разбира се, но нищо в сравнение с мускулите на Емет. Той се усмихна безгрижно, като показа редица от блестящо бели зъби.
Жената беше по-дива, очите и непрестанно се мърдаха от мъжете пред нея, към групичката около мен, хаотичната й коса се вееше от лекият бриз. Позата й беше ясно котешка. Вторият мъж обикаляше ненатрапчиво зад тях, по-слаб от водача, светло кестенявата му коса и правилните му черти бяха чудати. Очите му, въпреки че напълно неподвижни, някак си изглеждаха много по-бдителни.
Очите им също бяха различни. Не златното или черното, което очаквах, а дълбок червен цвят, който беше смущаващ и зловещ.
Тъмнокосият мъж, който още се усмихваше, пристъпи към Карлайл.
— Стори ни се, че чухме игра — каза той със спокоен глас, със съвсем тънък намек от френски акцент. — Аз съм Лорън, а това са Виктория и Джеймс. — Той посочи към вампирите зад себе си.
— Аз съм Карлайл. Това е семейството ми, Емет и Джаспър, Розали, Есме и Алис, Едуард и Бела. — Той ни посочи на групи, като умишлено не насочваше внимание към никой конкретно. Почувствах шок, когато спомена моето име.
— Имате ли място за още играчи? — попита общително Лорън.
Карлайл отвърна на дружелюбният тон на Лорън.
— Всъщност, тъкмо приключвахме. Но определено бихме се заинтересували от някой друг път. Имате ли намерение да останете в района дълго?
— Отправили сме се на север, по принцип, но бяхме любопитни да видим кой е в околността. Отдавна не сме попадали на каквато и да е компания.
— Не, този регион е обикновено празен, освен нас и случайните посетители, като вас.
