на четиристотин метра един от друг, да си подхвърлят нещо, но така и не видях никаква топка. Изглеждаше така, сякаш Карлайл отбелязва базите, но можеха ли наистина да са толкова надалеч една от друга?
Когато се появихме, тримата на камъка се изправиха.
Есме крачеше към нас. Емет я последва след дълъг поглед в гърба на Розали — Розали се бе изправила грациозно и се бе отправила към полето без да погледне в наша посока. Стомахът ми се присви в отговор.
— Теб ли чухме преди малко, Едуард? — попита Есме, когато се приближи.
— Звучеше като мечка, която се е задавила с нещо — уточни Емет.
Усмихнах се колебливо на Есме.
— Той беше.
— Бела беше непреднамерено забавна — обясни Едуард, като бързо установи резултата.
Алис бе напуснала позицията си и тичаше, или танцуваше, към нас. Тя плавно се спря пред нас.
— Време е — обяви тя.
Веднага щом проговори, силни гръмотевици разтресоха гората наоколо, след което се отправиха на запад към града.
— Зловещо, а? — каза Емет с лесна близост, като ми смигна.
— Да тръгваме. — Алис хвана ръката на Емет и двамата се изстреляха към огромното поле — тя бягаше като газела. Той беше почти толкова грациозен, колкото и бърз — само че Емет никога не би могъл да бъде сравнен с газела.
— Готова ли си за играта? — попита Едуард, очите му светнали и нетърпеливи.
Опитах се да звуча подходящо ентусиазирана.
— Само наш’те!
Той се изкикоти и, след като разроши косата ми, се отправи срещу останалите двама. Тичането му бе по-агресивно, по-скоро гепард отколкото газела, и той бързо ги надмина. Грацията и силата отне дъхът ми.
— Да ги последваме ли? — попита Есме с мекият си, мелодичен глас, и аз осъзнах, че зяпам с широко отворена уста след тях. Бързо оправих изражението си и кимнах. Есме поддържаше няколко крачки между нас, и се зачудих дали още внимава да не ме изплаши. Тя се движеше наравно с мен, без да изглежда нетърпелива от мудността на крачката.
— Ти не играеш ли с тях? — попитах срамежливо.
— Не, предпочитам да съм рефер — гледам да играят честно — обясни тя.
— Значи обичат да мамят?
— О, да — трябва да чуеш споровете, в които влизат! Всъщност, надявам се това да не се случи, ще си помислиш, че са отгледани от глутница вълци.
— Звучиш като майка ми — засмях се аз, изненадана.
Тя също се засмя.
— Е, в много случаи гледам на тях като на мои деца. Така и не можах да се преборя с майчинският си инстинкт — Едуард каза ли ти, че изгубих дете?
— Не — промърморих, поразена, като се опитвах да разбера кое време си спомняше тя.
— Да, първото ми и единствено бебе. Той умря само няколко дни след раждането си, горкото малко същество — въздъхна тя. — Разби ми сърцето — затова и скочих от онази скала, нали знаеш — добави тя делово.
— Едуард каза, че си п-паднала — заекнах аз.
— Винаги такъв джентълмен. — Тя се усмихна. — Едуард беше първият от новите ми синове. Винаги съм гледала на него като такъв, въпреки че той е по-възрастен от мен, поне в този смисъл. — Тя ми се усмихна топло. — Затова толкова се радвам, че откри теб, мила. — Ласката прозвуча много естествено от нейните устни. — Прекалено дълго време е бил самотник — болеше ме да го гледам сам.
— Значи нямаш нищо против — попитах, като отново се колебаех. — Че съм… че не съм за него?
— Не. — Тя се замисли. — Той иска теб. Нещата ще се наредят някак си — каза тя, въпреки че челото и се свъси разтревожено. Още една серия от гръмотевици започна.
Есме се спря тогава — очевидно бяхме стигнали началото на полето. Изглежда се бяха разцепили на отбори. Едуард беше надалеч в лявото поле, Карлайл стоеше между първа и втора база, а Алис държеше топката, застанала на мястото, където навярно бе на питчъра.
Емет въртеше алуминиева бухалка — свистеше почти неуловимо през въздуха. Изчаках го да стигне до плочата, но после осъзнах, докато той заемаше позиция, че той вече бе там — по-далеч от питчърското място, отколкото бих си представила. Джаспър стоеше на няколко крачки зад него, като хващаше за другият отбор. Разбира се, никой от тях не носеше ръкавици.
— Хайде всички — извика Есме с ясен глас, за който знаех, че дори Едуард може да чуе, колкото и надалеч да беше. — Топка!
Алис се изправи, измамно неподвижна. Стилът й сякаш беше по-прикрит, отколкото показен. Тя държеше топката с двете си ръце до талията си и изведнъж, като атакуваща кобра, дясната й ръка се изпъна и топката се удари в ръката на Джаспър.
— Това страйк ли беше? — прошепнах на Есме.
— Ако не я ударят е страйк — каза ми тя.
Джаспър хвърли топката обратно в очакващата ръка на Алис. Тя си позволи кратка усмивка. След което ръката й отново се изстреля.
Този път бухалката някак си успя навреме да удари невидимата топка. Ударът на срещата беше разтърсващ, гръмовен — той отекна в планините и аз веднага разбрах нуждата от гръмотевици.
Топката се понесе като метеор над игрището, като летеше все по-навътре в заобикалящата гора.
— Хоумрън — промърморих.
— Чакай — предупреди Есме, като слушаше напрегнато с една ръка вдигната. Емет беше размазано петно около базите, Карлайл го следваше плътно. Осъзнах, че Едуард липсва.
— Вън! — извика Есме с ясен глас. Гледах недоверчиво, докато Едуард се изстреля от края на дърветата, топката във вдигнатата му ръка, широката му усмивка видима дори за мен.
— Емет удря най-силно — обясни Есме, — но Едуард е най-бързият.
Инингът продължи пред скептичните ми очи. Беше невъзможно да се следи скоростта, при която топката летеше, степента в която телата им се надбягваха около игрището.
Открих още една причина защо им се налагаше да чакат гръмотевична буря, за да играят, когато Джаспър, който се опитваше да избегне безпогрешните маневри на Едуард, удари топката по земята към Карлайл. Карлайл се затича към топката, и се надбягваше с Джаспър към първа база. Когато се сблъскаха, звукът беше като от две масивни падащи канари. Скочих загрижена, но те бяха някак си без драскотина.
— Спасен — извика Есме със спокоен глас.
Отборът на Емет водеше с една точка — Розали успя да обиколи базите след едно от дългите хвърляния на Емет — когато Едуард хвана третата топка. Той спринтира към мен, като грееше от вълнение.
— Какво мислиш? — попита той.
— Едно нещо е сигурно, повече никога няма да изтърпя скучната бейзболна супер купа отново.
— А звучи така, сякаш си го правила толкова често преди — засмя се той.
— Все пак съм малко разочарована — подразних го аз.
— Защо? — попита озадачено той.
— Е, би било хубаво, ако можех да открия поне едно нещо, в което не си по-добър от който и да е на планетата.
Той пусна специалната си крива усмивка, като ме остави бездиханна.
— Мой ред е — каза той, като се насочи към плочата.
Той играеше умно, като държеше топката ниска, далеч от обсега на винаги готовата ръка на Розали, като спечели две бази като мълния, преди Емет да е върнал обратно топката в игра. Карлайл изби една толкова далеч от полето — с трясък, който нарани ушите ми — че и двамата с Едуард успяха да завземат още една база. Алис им даде по едно изискано хай файв.
Резултатът непрекъснато се менеше, докато играта течеше, като те се надбягваха така, както всеки друг
