Здрач

— Ами, ъ, да ударим дърво — преглътнах аз, — и да умра. И да ми прилошее.

Той се пребори с усмивката си. След което се наведе главата си и докосна нежно със студените си устни вдлъбнатината в началото на гърлото ми.

— Все още ли се тревожиш? — прошепна той срещу кожата ми.

— Да. — Опитвах се да се концентрирам. — Да не би да ударим дърво и да ми прилошее.

Носът му описа линия нагоре по кожата на вратът ми, до върхът на брадичката ми. Студеният му дъх погъделичка кожата ми.

— А сега? — Устните му прошепнаха срещу челюстта ми.

— Дървета — задъхах се аз. — Гадене.

Той повдигна лицето си, за да целуне клепачите ми.

— Бела, нали не мислиш наистина, че ще ударя дърво?

— Не, но аз мога. — Нямаше никаква увереност в гласът ми. Той усети лесната победа.

Той ме целуваше бавно надолу по бузата ми, като спря точно на ъгълчето на устата ми.

— А бих ли оставил дърво да те нарани? — Устните му едва се отъркаха в треперещата ми долна устна.

— Не — промълвих аз. Знаех си, че има втора част към брилянтната ми защита, но не можех да си я припомня.

— Виждаш ли — каза той, като устните му се движеха срещу моите. — Няма от какво да се страхуваш, нали?

— Не — въздъхнах аз, като се предадох.

Тогава той взе лицето ми в ръцете си почти грубо, и ме целуна сериозно, неотстъпващите му се устни се движеха срещу моите.

Нямах никакво извинение за държанието си. Очевидно трябваше да съм наясно вече. И все пак не можех да се спра да реагирам по същият начин, както първият път. Наместо да стоя безопасно неподвижна, ръцете ми се стрелнаха, за да обгърнат шията му, и внезапно бях споена в стоманената му фигура. Въздъхнах, и устните ми се разтвориха.

Той залитна назад, като се откъсна от прегръдката ми без усилие.

— По дяволите, Бела — изстреля той, като се задъхваше тежко. — Ще ме погубиш някой ден, кълна се, че ще го направиш.

Наведох се напред, като поставих ръцете си върху колената си за опора.

— Ти си неуязвим — промърморих аз, докато се опитвах да успокоя дишането си.

— Може и да съм вярвал в това преди да срещна теб. Сега да се махаме оттук преди да съм направил нещо наистина глупаво — изръмжа той.

Той ме преметна на гърба си, както бе направил и преди, и можех да видя невероятните усилия, които полагаше да бъде толкова нежен. Сключих краката си около кръста му и обгърнах силно с ръце шията му.

— Не забравяй да си затвориш очите — предупреди ме строго той.

Бързо скрих лицето си в рамото му, изпод собствената ми ръка, и стиснах силно очи.

Едва се движехме. Можех да усетя как се плъзга изпод мен, но със същият успех можеше да върви бавно по тротоара, движенията му бяха толкова плавни. Изкушавах се да надникна, само за да видя дали наистина лети през гората както преди, но устоях. Не си заслужаваше ужасната замаяност. Задоволих се с това да слушам спокойното му дишане.

Не бях сигурна дали сме спрели, докато той не се пресегна и докосна косата ми.

— Свърши се, Бела.

Осмелих се да отворя очи и напълно сигурно бяхме в застой. Вдървено отключих хватката около тялото му и се плъзнах на земята, където се приземих по гръб.

— Ау! — обидих се аз, когато ударих мократа земя.

Той ме гледаше недоверчиво, очевидно без да знае дали ми е все още ядосан, за да ме намери за смешна. Но обърканото ми изражение го бутна към ръба, и той избухна в силен смях.

Изправих се, игнорирайки го, докато изтупвах калта и папрата от гърба на якето ми. Това само го накара да се засмее още по-силно. Раздразнена, започнах да крача през гората.

Усетих ръката му около кръста ми.

— Къде отиваш, Бела?

— Да гледам бейзболната игра. Не ми изглеждаш заинтересован да играеш вече, но съм сигурна, че другите ще се забавляват и без теб.

— Вървиш в грешната посока.

Обърнах се без да го поглеждам и с наперена крачка се отправих към противоположната посока. Той отново ме улови.

— Не се сърди, не можах да се удържа. Трябваше да видиш лицето си. — Той се изкиска преди да успее да се спре.

— О, значи само на теб ти е позволено да се ядосваш? — попитах, като повдигнах вежди.

— Не бях ядосан на теб.

— „Бела, ще ме погубиш някой ден“? — цитирах вкиснато.

— Това беше просто изявление на факт.

Опитах се да се извърна от него отново, но той ме хвана бързо.

— Ти беше ядосан — настоях аз.

— Да.

— Но ти току-що каза…

— Че не съм ядосан на теб. Не можеш ли да видиш, Бела? — Той бе внезапно напрегнат, всяка следа от дразнене изчезна. — Не разбираш ли?

— Да видя какво? — попитах, до толкова объркана от внезапната смяна на настроението му, колкото и от думите му.

— Никога не съм ядосан на теб — как бих могъл? Толкова си смела, доверчива… топла.

— Тогава защо? — прошепнах аз, като си припомних мрачните настроения, които го отдръпваха от мен, които винаги възприемах като заслужено разочарование — разочарование от моята слабост, от моята мудност, от човешките ми необуздани реакции…

Той сложи внимателно ръцете си и на двете страни на лицето ми.

— Бесен съм на себе си — каза той нежно. — Начинът, по който не мога да те държа далеч от опасност. Самото ми съществуване те поставя в риск. Понякога истински се мразя. Би трябвало да съм по-силен, би трябвало да мога да…

Поставих ръката си върху устата му.

— Недей.

Той взе ръката ми, като я махна от устните си, но я задържа към лицето си.

— Обичам те — каза той. — Това е жалко извинение за това, което правя, но си е истина.

Беше първият пък, когато ми казваше, че ме обича — в абсолютно прав текст. Той може би не го осъзнаваше, но аз определено го усетих.

— Сега се опитай да се държиш прилично — продължи той, като се наведе, за да докосне нежно с устните си моите.

Бях напълно неподвижна. След което въздъхнах.

— Ти обеща на началник Суон, че ще ме прибереш рано вкъщи, спомняш ли си? По-добре да тръгваме.

— Да, госпожо.

Той ми се усмихна с копнеж и ме пусна, освен едната ми ръка. Той ме поведе на няколко крачки през високата, мокра папрат и обвиващ мъх, около голямо бучинишено дърво, и бяхме там, на ръба на огромно открито поле в скута на Олимпийските върхове. Беше два пъти по-голямо, от който и да е бейзболен стадион.

Можех да видя, че останалите вече бяха там — Есме, Емет и Розали седяха на голо парче камък, и бяха най-близко до нас, може би на около стотина метра. Много по-надалеч можех да видя Джаспър и Алис, поне