— Вероятно така е най-добре. Внимавай обаче. Детето си няма и на идея.
Настръхнах леко при думата „дете“.
— Джейкъб е почти на моята възраст — напомних му аз.
Той ме погледна тогава, като гневът му рязко изчезна.
— О, знам — увери ме той с усмивка.
Въздъхнах и сложих ръката си на дръжката.
— Вкарай ги вътре — инструктира ме той, — за да мога да си тръгна. Ще се върна привечер.
— Искаш ли пикапът ми? — предложих аз, докато се чудех как да обясня отсъствието му на Чарли.
Той изви очи.
— Мога да се прибера
— Не е задължително да си тръгваш — казах тъжно аз.
Той се усмихна на мрачното ми изражение.
— Всъщност, трябва. След като ги разкараш — той хвърли тъмен поглед в посоката на двамата Блек — все още трябва да подготвиш Чарли да се запознае с новото ти гадже. — Той се ухили широко, като показа всичките си зъби.
— Много ти благодаря — простенах аз.
Той ми се усмихна с кривата си усмивка, която толкова обичах.
— Скоро ще се върна — обеща той. Очите му хвърлиха бърз поглед към навеса и после се приведе, за да ми даде бърза целувка точно под ръба на челюстта ми. Сърцето ми заби оглушително и аз също погледнах към навеса. Лицето на Били вече не беше вече толкова невъзмутимо, като ръцете му бяха сграбчили облегалките за ръце на стола.
— Скоро — наблегнах аз, докато отварях вратата и излязох на дъжда.
Можех да усетя очите му на гърба ми, докато почти притичах през лекият ръмеж към навеса.
— Здрасти, Били. Хей, Джейкъб — поздравих ги радостно аз, до колкото можах. — Чарли го няма днес — надявам се, че не сте чакали дълго.
— Не дълго — ката Били с унил тон. Черните му очи бяха пронизващи. — Просто исках да донеса това. — Той посочи към кафяв плик, който стоеше в скута му.
— Благодаря — казах аз, въпреки че си нямах и на идея какво може да е. — Защо не влезете за малко, за да се поизсушите?
Престорих се, че не забелязвам напрегнатият му критичен поглед, докато отключвах вратата, и ги поканих да влязат преди мен.
— Ето, нека взема това — предложих аз, като се обърнах да затворя вратата. Позволих си един последен поглед към Едуард. Той все още чакаше, напълно неподвижен, очите му сериозни.
— Сложи го в хладилника — отбеляза Били, като ми подаде пакета. — Това е от домашната пържена риба на Хари Клиъруотър — любимата на Чарли. Хладилникът я поддържа суха. — Той сви рамене.
— Благодаря — повторих аз, но този път с чувство. — Свършваха ми идеите за приготвяне на риба, а той определено ще донесе още вкъщи тази вечер.
— Отново риболов? — попита Били с едва доловим блясък в очите си. — Долу на обичайното място? Може да намина да го видя.
— Не — бързо излъгах с неотстъпчиво лице. — Беше се отправил на ново място… но не знам къде точно.
Той забеляза промяната в изражението ми и това го накара да се замисли.
— Джейк — каза той, докато още ме преценяваше, — защо не донесеш онази нова снимка на Ребека от колата? Искам и нея да оставя на Чарли.
— Къде е? — попита Джейкъб с мрачен глас. Погледнах към него, но той все още гледаше пода, веждите му навъсени.
— Мисля че я видях в багажника — каза Били. — Може да ти се наложи да поровиш малко.
Джейкъб се завлече обратно в дъжда.
Били и аз се гледахме в мълчание. След няколко секунди мълчанието стана неудобно, затова се обърнах и се отправих към кухнята. Можех да чуя мокрото скърцане на колелата му срещу линолеума, докато ме следваше.
Пъхнах пакета в претъпканата горна част на хладилника, и се завъртях, за да се изправя срещу него. Дълбоко набръчканото му лице бе непроницаемо.
— Чарли няма да се върне скоро. — Гласът ми беше почти груб.
Той кимна съгласявайки се, но не каза нищо.
— Благодаря отново за пържената риба — подметнах аз.
Той продължаваше да кима. Въздъхнах и скръстих ръце пред гърдите си.
Той изглежда усети, че съм се предала с празните приказки.
— Бела — каза той, но след това се поколеба.
Изчаках.
— Бела — каза отново той. — Чарли е един от най-добрите ми приятели.
— Да.
Той изговаряше всяка дума внимателно с буботещият си глас.
— Забелязах, че прекарваш доста време с един от семейство Кълън.
— Да — повторих отсечено.
Очите му се присвиха.
— Може би не е моя работа, но не мисля, че това е добра идея.
— Прав си — съгласих се аз. — Не
Той повдигна сивеещите си вежди от тона ми.
— Вероятно не знаеш това, но семейство Кълън имат неприятна репутация в резервата.
— Всъщност, знам това — информирах го аз с твърд глас. Това го изненада. — Но тази репутация не може да е заслужена, нали? Защото Кълън никога не са стъпвали в резервата, нали? — Можех да видя, че не толкова изтънченото ми напомняне за съглашението, което едновременно ограничаваше и защитаваше племето му, го накара да се сепне.
— Това е така — отстъпи той, очите му предпазливи. — Изглеждаш… доста добре информирана за семейство Кълън. По-информирана отколкото очаквах.
Изгледах го.
— Може би дори по-информирана отколкото си ти.
Той стисна плътните си устни, докато обмисляше това.
— Може би — позволи той, но очите му бяха проницателни. — А Чарли така добре информиран ли е?
Беше открил слабото място на бронята ми.
— Чарли доста харесва семейства Кълън — уклончиво казах аз. Той ясно разбра избягването ми. Изражението му не бе доволно, но не бе и изненадан.
— Не е моя работа — каза той. — Но може да е на Чарли.
— Въпреки че тогава пак би било моя работа, за това дали мисля, дали е работа на Чарли или не, нали?
Чудех се дали изобщо е разбрал обърканият ми въпрос, като се борех да не изтърва нищо прекалено компрометиращо. Но изглежда бе. Той се замисли, докато дъждът биеше срещу покрива, единственият звук, който нарушаваше мълчанието.
— Да — предаде се той накрая. — Предполагам, че това също си е твоя работа.
Въздъхнах облекчено.
— Благодаря, Били.
— Просто се замисли какво правиш Бела — притисна ме той.
— Добре — съгласих се бързо.
Той се намръщи.
— Имах предвид, не прави това, което правиш.
Погледнах го в очите, които бяха изпълнени със загриженост за мен, и не можех да кажа нищо.
