Предполагам, че всичко са просто много предпазливи.
— Мислиш ли, че са в безопасност, наистина?
— Бела, колко пъти трябва да ти повтаряме, че няма никаква опасност за нас?
— Въпреки това ще ми кажеш ли истината?
— Да. Винаги ще ти казвам истината. — Гласът й беше сериозен.
Замислих се за момент и реших, че е искрена.
— Кажи ми тогава… как се става вампир?
Въпросът ми я хвана неподготвена. Беше притихнала. Извърнах се на другата си страна, за да я погледна, и изражението й ми се стори раздвоено.
— Едуард не иска да ти казвам това — каза твърдо тя, но имах чувството, че тя не е съгласна.
— Това не е честно. Мисля, че имам правото да знам.
— Знам.
Погледнах я, очакваща.
Тя въздъхна.
— Той ще ядоса
— Не е негова работа. Това е между теб и мен. Алис, като твоя приятелка, умолявам те. — И ние бяхме приятели сега, някак си — както вероятно е знаела, че ще станем през цялото време.
Тя ме погледна с разкошните си, мъдри очи… като избираше.
— Ще ти обясня техничната част — каза накрая тя, — но лично аз не си го спомням, а и никога не съм го правила или виждала преди, така че имай предвид, че мога да ти кажа само теорията.
Чаках.
— Като хищници, имаме излишък от оръжия във физическият си арсенал — много, много повече отколкото всъщност имаме нужда. Силата, бързината, острите сетива, да не споменавам и тези от нас като Едуард, Джаспър и аз, които имаме допълнителни сетива. А и, подобно на месоядното растение, ние сме физически привлекателни за жертвата си.
Стоях напълно неподвижно, като си припомних колкото точно Едуард бе демонстрирал същото понятие пред мен на ливадата.
Тя се усмихна с широка, злокобна усмивка.
— Имаме и още едно доста излишно оръжие. Ние сме и отровни — каза тя, като зъбите й блестяха. — Отровата не убива — тя просто те изважда от строя. Работи бавно, като се разпространява из кръвта ти, така че, веднъж ухапана, жертвата ни е в прекалена физическа болка, за да ни избяга. Най-вече ненужна, както казах. Ако сме толкова близо, жертвата няма как да избяга. Разбира се, винаги има изключения. Като Карлайл, например.
— Значи… ако отровата е оставена да се разпространи… — прошепнах аз.
— Отнема няколко дни, за да е пълна трансформацията, зависи от това колко отрова има в кръвта, колко близо е отровата до сърцето. Докато сърцето бие, отровата се разпространява, зараства, променя тялото, докато се движи през него. Евентуално сърцето спира и превръщането е завършено. Но през цялото време, през всяка минута от него, жертвата ще копнее да умре.
Потреперах.
— Не е особено приятно, както виждаш.
— Едуард каза, че е много трудно за правене… не разбирам — казах аз.
— Ами ние сме като акулите по един начин. Веднъж щом сме усетили вкуса на кръв, или дори миризмата й, става трудно за нас да не се храним. Понякога е невъзможно. Та виждаш ли, за да ухапеш някого, да вкусиш кръвта, оттам започва безумието. Трудно е и за двете страни — жаждата за кръв от едната и ужасната болка от другата.
— Защо мислиш, че не си спомняш?
— Не знам. За всички други, болката от трансформацията е най-яркият спомен, който имат от човешкият си живот. Не си спомням нищо от човешкият си живот. — Гласът й беше изпълнен с копнеж.
Стояхме неподвижно, обвити всяка в собствените си мисли.
Секундите минаваха и аз почти бях забравила присъствието й, бях толкова погълната от мислите си.
Тогава, без никакво предупреждение, Алис скочи от леглото, като се приземи леко на краката си. Главата ми се вдигна рязко, като я погледнах сепнато.
— Нещо се е променило. — Гласът й беше настоятелен и тя не говореше на мен.
Тя се пресегна към вратата по същото време като Джаспър. Очевидно бе чул разговорът ни и внезапното й възкликване. Той постави ръцете си върху рамената й и я заведе обратно към леглото, като я сложи да седне на ръба.
— Какво виждаш? — попита напрегнато той, като се взираше в очите й. Очите й бяха фокусирани върху нещо много далечно. Седнах близо до нея, като се приведох за да уловя ниският й, бърз глас.
— Виждам стая. Дълга е, и има огледала навсякъде. Подът е дървен. Той е в стаята и чака. Има златно… златна ивица през огледалата.
— Къде е стаята?
— Не знам. Нещо липсва — не е направено друго решение.
— След колко време?
— Скоро. Той ще бъде в огледалната стая днес или може би утре. Зависи. Чака нещо. И сега е в тъмното.
Гласът на Джаспър беше спокоен, мелодичен, когато я попита по трениран начин.
— Какво прави той?
— Той гледа телевизия… не, той гледа някаква касета, в тъмното, на друго място.
— Можеш ли да видиш къде е?
— Не, прекалено е тъмно.
— А стаята с огледалата, какво друго има там?
— Само огледалата, и златното. Има обръч около стаята. И има черна маса с голяма уредба и телевизор. Той държи касетата във видеото, но не я гледа така както в тъмната стая. Това е стаята, в която чака. — Очите й се раздалечиха, след което се фокусираха върху лицето на Джаспър.
— Няма нищо друго?
Тя поклати глава. Те се гледаха един друг, неподвижни.
— Какво означава това? — попитах аз.
Никой от тях не отговори за момент, след което Джаспър се обърна, за да ме погледне.
— Означава, че плановете на преследвача са се променили. Той е направил решение, което ще го отведе в огледалната стая и в тъмната стая.
— Но ние не знаем къде са тези стаи?
— Не.
— Но знаем, че няма да е в планините на север от Вашингтон, където бива преследван. Той ще им избяга. — Гласът на Алис беше мрачен.
— Да им се обадим ли? — попитах аз. Те си размениха сериозен поглед, нерешителни.
И телефонът иззвъня.
Алис беше пресякла стаята още преди да съм вдигнала глава, за да го погледна.
Тя натисна един бутон и задържа телефона до ухото си, но не заговори първа.
— Карлайл — прошепна тя. Тя не изглеждаше изненадана или облекчена, по начина по който аз се чувствах.
— Да — каза тя, като погледна към мен. Заслуша се за дълъг момент.
— Току-що го видях. — Тя описа отново видението си. — Каквото и да го е накарало да се качи на този самолет… го е водело към тези стаи. — Тя замълча. — Да — каза Алис в телефона, след което се обърна към мен. — Бела?
Тя ми подаде телефона. Изтичах към него.
— Ало? — казах задъхано аз.
— Бела — каза Едуард.
— О, Едуард! Толкова се тревожех.
