— Бела — въздъхна той ядосано. — Казах ти да не се тревожиш за нищо друго освен за себе си. — Беше толкова невероятно хубаво да чуя гласът му. Почувствах облака на отчаянието, който кръжеше над мен, да се просветлява и отдръпва назад, докато той говореше.
— Къде си?
— Извън Ванкувър сме. Бела, съжалявам… изгубихме го. Изглежда е подозрителен към нас — внимава да стои достатъчно надалеч, за да не чуя мислите му. Но сега го няма — изглежда се е качил на самолет. Мислим, че вероятно се е върнал във Форкс, за да започне отначало. — Можех да чуя Алис да осведомява Джаспър за мен, бързите й думи се сливаха заедно в бръмчащ шум.
— Знам. Алис го видя да се измъква.
— Обаче няма за какво да се тревожиш. Няма да открие нищо, което да го отведе към теб. Само трябва да останеш там и да почакаш, докато го открием отново.
— Аз ще се оправя. Есме с Чарли ли е?
— Да — женската се е върнала в града. Отишла е в къщата, но докато Чарли е бил на работа. Не се е доближила до него, така че не се страхувай. Той е в безопасност с Есме и Розали, докато го наблюдават.
— Тя какво прави?
— Вероятно се опитва да улови следата. Обиколила е целият град през нощта. Розали я проследила към летището, всички пътища около града, училището… тя търси, Бела, но няма какво да открие.
— И ти си сигурен, че Чарли е в безопасност?
— Да, Есме не го изпуска от погледа си. А и ние скоро ще сме там. Ако преследвачът се появи някъде на близо до Форкс, ще го хванем.
— Липсваш ми — прошепнах аз.
— Знам, Бела. Повярвай ми, знам. Сякаш си взела едната ми половина със себе си.
— Ела и си я вземи тогава — предизвиках го аз.
— Скоро, колкото мога по-скоро. Но първо
— Обичам те — напомних му аз.
— Можеш ли да повярваш, въпреки всичко, в което те забърках, че и аз те обичам?
— Да, всъщност мога.
— Ще дойда за теб скоро.
— Ще те чакам.
Веднага щом телефона замря, облакът на отчаянието отново се появи над мен.
Обърнах се, за да дам телефона на Алис и я открих с Джаспър, наведени над масата, където Алис скицираше нещо върху хотелската хартия за писма. Наведох се над облегалката на канапето, като погледнах над рамото й.
Тя бе нарисувала стая — дълга, правоъгълна, с по-тънка, квадратна секция на върха. Дървените дъски, които съставяха пода се простираха по дължината на стаята. По стените имаше празнини, които означава огледалата. И след това, обвит около стените, висок до кръста, дълъг обръч. Обръчът, който Алис беше нарекла златен.
— Това е балетно студио — казах аз, внезапно разпознала познатите форми.
Те вдигнаха поглед към мен, изненадани.
— Знаеш ли тази стая? — гласът на Джаспър беше спокоен, но имаше нещо скрито, което не можех да определя. Алис се надвеси над творбата си, ръката й летеше през листа сега, формата на изход се оформяше на задната стена, уредбата и телевизора бяха на ниска маса в предният десен ъгъл.
— Прилича на мястото, където ходех на уроци по танци — когато бях на осем или девет. Беше оформена точно по същият начин. — Докоснах страницата, където квадратната секция бе издадена, като свиваше задната част на стаята. — Ето тук бяха тоалетните — вратите бяха от другата страна. Но уредбата беше тук — посочих левият ъгъл — беше по-стара и нямаше телевизор. Имаше прозорец в чакалнята — можеш да видиш стаята от тази перспектива, ако погледнеш през него.
Алис и Джаспър ме гледаха.
— Сигурна ли си, че е същата стая? — попита Джаспър, все още спокоен.
— Не, изобщо не — предполагам, че повечето студиа изглеждат по същия начин — огледалата, обръча. — Проследих с пръст обръча срещу огледалата. — Просто формата ми се стори позната. — Докоснах вратата, поставена точно на същото място, което си спомнях.
— Имаш ли някаква причина да отидеш там сега? — попита Алис, като наруши бляновете ми.
— Не, не съм била там от почти десет години. Бях ужасна танцьорка — винаги ме слагаха отзад на рециталите — признах аз.
— Значи няма начин да е свързано с теб? — попита напрегнато Алис.
— Не, дори не мисля, че същият човек го притежава. Сигурна съм, че е просто някакво балетно студио от някъде си.
— Къде се намираше студиото, в което ходеше? — попита небрежно Джаспър.
— Точно зад ъгъла на къщата на майка ми. Обикновено отивах пеша там след училище… — казах аз, като гласът ми замлъкна. Не пропуснах погледа, който си размениха.
— Тук във Финикс, значи? — Гласът му все още беше небрежен.
— Да — прошепнах аз. — На петдесет и осма улица.
Всички стояхме в мълчание, загледани в рисунката.
— Алис, телефонът безопасен ли е?
— Да — увери ме тя. — Номерът ще се проследи обратно към Вашингтон.
— Значи мога да го използвам, за да се обадя на мама.
— Мислех си, че тя е във Флорида.
— Така е… но тя ще се прибира у дома скоро, а не може да се върне в онази къща, докато… — Гласът ми потрепери. Мислех си за нещо, което Едуард бе казал, за онази червенокосата в къщата на Чарли, и в училището, където са досиетата ми.
— Как ще се свържеш с нея?
— Нямат постоянен телефон освен в къщата — тя би трябвало да си проверява редовно съобщенията.
— Джаспър? — попита Алис.
Той се замисли.
— Не мисля, че ще навреди по някакъв начин — просто се постарай да не казваш къде се намираш, разбира се.
Нетърпеливо се пресегнах за телефона и набрах познатият номер. Иззвъня четири пъти, след което чух веселият глас на майка ми да ми казва да оставя съобщение.
— Мамо — казах след изпиукването, — аз съм. Слушай, искам да направиш нещо. Важно е. Веднага щом получиш това съобщение се обади на този номер. — Алис вече бе застанала от другата ми страна, като пишеше номера на телефона за мен в дъното на рисунката. Прочетох го внимателно два пъти. — Моля те, не отивай никъде преди да си говорила с мен. Не се тревожи, аз съм добре, но трябва непременно да говоря с теб, без значение колко късно получиш това съобщение, ясно? Обичам те, мамо. Чао. — Затворих очи и се помолих с всичките си сили, че никакви непредвидени промени в плановете няма да я доведат вкъщи преди да е получила съобщението ми.
Наместих се на канапето, като човърках из чиния с остатъци от плодове, като очаквах дълга вечер. Помислих си да се обадя на Чарли, но не бях сигурна дали си е вкъщи или не. Концентрирах се върху новините, като гледах за новини около Флорида — внезапни урагани или терористични атаки — каквото и да е, което да ги накара да се приберат вкъщи по-рано.
Безсмъртието навярно е благословено с безкрайно търпение. Нито Джаспър, нито Алис изглежда нямаха нужда да правят каквото и да е. За известно време Алис скицираше неясните очертания на тъмната стая от видението й, доколкото е могла да види от светлината на телевизора. Но когато приключи, просто седна, като се загледа в празните стени с вечните си очи. Джаспър изглежда също нямаше желанието да крачи, или да наднича през завесите, или да избяга пищейки през вратата, както на мен ми се искаше.
Вероятно съм заспала на канапето, в очакването си телефонът да звънне отново. Допирът на студените
