на пълен асансьор, който се отправяше надолу. Сврях се измежду раздразнените пътници и проверих дали бутонът за първият етаж е натиснат. Вече светеше и вратите се затвориха.
Веднага щом се отвориха, отново хукнах, въпреки звукът от раздразнени мърморения зад мен. Забавих се за момент, докато минавах покрай охраната при багажните колички, само за да се затичам отново, щом видях вратите на изхода. Нямаше как да знам дали Джаспър не ме търси вече.
Имах само няколко секунди, ако той следваше мирисът ми. Изскочих през механичните врати, като почти се разбих в стъклото, когато те се отвориха прекалено бавно.
По извитата алея нямаше нито едно такси.
Нямах време. Алис и Джаспър или тепърва щяха да осъзнаят, че ме няма, или вече го бяха направили. Щяха да ме открият за секунди.
Една маршрутка до хотел Хаят тъкмо затваряше вратите си на няколко крачки зад мен.
— Чакайте! — извиках аз, тичайки, като махнах на шофьора.
— Това е маршрутката към хотел Хаят — каза шофьорът объркано, като отвори вратите.
— Да — обидих се аз, — точно натам отивам. — И побързах да се кача по стъпалата.
Той погледна накриво липсата ми на багаж, но сви рамене, без да му пука достатъчно, за да попита.
Повечето седалки бяха празни. Седнах колкото се може по-далеч от останалите пътници, и се загледах през прозореца как първо тротоара, а после и летището се отдалечават от нас. Не можех да не си представя Едуард, който застава на ръба на пътя, когато открива къде свършва следата ми. Няма да плача сега, казах си аз. Все още имах дълъг път за изминаване.
Късметът ми проработи. Пред хотела една изморена на вид двойка тъкмо разтоварваше последните си багажи от багажника на едно такси. Изскочих от маршрутката и се затичах към таксито, като се сместих на седалката зад шофьора. Уморената двойка и шофьорът на маршрутката ме зяпаха.
Казах на изненаданият таксиджия адресът на майка ми.
— Трябва да стигна там колкото се може по-бързо.
— Това е в Скотсдейл — оплака се той.
Хвърлих му четири двайсетачки през седалката.
— Това достатъчно ли е?
— Разбира се, хлапе, няма проблеми.
Облегнах се на седалката, като скръстих ръце върху скута си. Познатият град започна да минава покрай мен, но аз не гледах през прозорците. Напрягах се, за да запазя самоконтрола си. Бях решена да не се провалям до този момент, сега след като планът ми бе успешно изпълнен. Нямаше никакъв смисъл да се отдавам повече на ужасът, на безпокойството. Пътят ми бе предопределен. Сега трябваше само да го следвам.
Така че наместо да се паникьосвам, затворих очи и прекарах двайсет минутният път с Едуард.
Представих си, че съм останала на летището, за да посрещна Едуард. Можех да видя как съм застанала на пръсти, за да видя по-скоро лицето му. Колко бързо, колко грациозно би се придвижил той измежду тълпата от хора, която ни разделяше. След което бих побягнала, за да съкратя последните няколко крачки между нас — безразсъдна както винаги — и щях да се метна в мраморните му ръце, най-накрая в безопасност.
Чудя се къде ли щяхме да отидем. Някъде на север, за да може да е навън през деня. Или може би някъде много отдалечено, за да лежим заедно под слънцето отново. Представих си го на брега, кожата му блестяща като морето. Нямаше да има значение колко дълго ще се крием. Да бъда затворена в една хотелска стая заедно с него би било един вид рай. Имах още толкова много въпроси за него. Можех да си говоря с него цяла вечност, без да заспя никога, без да го напусна.
Можех да видя ясно лицето му сега… почти да чуя гласът му. И, въпреки целият страх и безнадеждност, бях сравнително щастлива. Бях толкова погълната от нереалните ми мечти, че изгубих представа за минаващите секунди.
— Хей, какъв беше онзи номер?
Въпросът на таксиджията проби фантазията ми, като остави всички цветове от прелестните ми заблуди да изтекат. Страх, мрак и суровост очакваха да запълнят оставените празни места.
— Петдесет и осем двайсет и едно. — Гласът ми звучеше като запушен. Таксиджията ме погледна, нервен, че получавам пристъп или нещо подобно.
— Ето ни и нас. — Той беше нетърпелив да изляза от колата му, вероятно се надяваше, че няма да си поискам рестото.
— Благодаря ви — прошепнах аз. Няма нужда да се страхувам, напомних си аз. Къщата беше празна. Трябваше да побързам — уплашената ми майка ме чакаше, разчиташе на мен.
Изтичах към вратата, като механично се пресегнах над навеса, за да взема ключа. Отключих вратата. Вътре беше тъмно, празно, нормално. Изтичах до телефона, като включих лампата в кухнята по пътя си. Там, на бялата дъска, имаше написан десетцифрен номер със малък, спретнат почерк. Пръстите ми трепереха върху бутоните, правех грешки. Трябваше да затворя и да започна отначало. Концентрирах се върху бутоните този път, като внимателно ги натисках един по един. Успях. Задържах телефона към ухото си с трепереща ръка. Иззвъня само един път.
— Здравей, Бела — приветливият глас отговори. — Това беше доста бързо. Впечатлен съм.
— Майка ми добре ли е?
— Тя е напълно здрава. Не се тревожи, Бела, нямам проблеми с нея. Освен ако не дойдеш с компания, разбира се. — Лек, развеселен.
— Сама съм. — Никога не съм била по-самотна през живота си.
— Много добре. А сега, знаеш ли балетното студио точно зад ъгъла на твоята къща?
— Да. Знам как да стигна до там.
— Е, тогава, ще се видим много скоро.
Затворих.
Избягах от стаята, през вратата, отвън на опичащата жега.
Нямаше време да погледна назад към къщата си, а не исках да я виждам такава — празна, символ на страх наместо на убежище. Последният човек, който бе минал през познатите стаи бе моят враг.
От ъгъла на окото си почти можех да видя майка ми да стои под сянката на голямото евкалиптово дърво, където си играех като дете. Или коленичеща до малкият участък от пръст до пощенската кутия, гробището на всички цветя, които се бе опитала да отгледа. Спомените бяха по-добри от реалността, която щях да видя днес. Но избягах от тях към ъгъла, като оставих всичко зад мен.
Чувствах се толкова бавна, сякаш бях през мокър пясък — не можех да се засиля повече върху бетонните плочи. Препънах се на няколко пъти, единият от които паднах, като се подпрях на ръцете си и ги ожулих на тротоара, след което скочих, за да се изстрелям отново напред. Но най-накрая стигнах до ъгъла. Само още една улица сега — бягах, пот се стичаше по лицето ми, задъхвах се. Слънцето изгаряше кожата ми, прекалено ярко като се отразяваше от белият бетон и ме ослепяваше. Почувствах се опасно изложена на показ. По-яростно отколкото можех да си представя, че съм способна, си мечтаех за зелените, защитни гори на Форкс… за дома.
Когато свих по последният ъгъл, можех да видя студиото, изглеждащо точно по начина, по който си го спомнях. Паркингът отпред беше празен, вертикалните капаци на всички прозорци спуснати. Не можех да тичам повече — не можех да дишам — напрежението и страхът най-накрая ме бяха сковали. Мислех си за майка ми, за да принудя краката ми да се движат, единият пред другият.
Докато се приближавах, можех да видя надписът от вътрешната страна на вратата. Беше написано на ръка върху тъмно розова хартия, че балетното студио е затворено за пролетната ваканция. Докоснах дръжката, натиснах я предпазливо. Беше отключена. Опитах се да успокоя дишането си и отворих вратата.
Фоайето беше тъмно и празно, хладно, тъй като климатика бе пуснат. Пластмасовите столове бяха дръпнати към стените, а мокетът миришеше на шампоан. Западната зала беше тъмна, можех да я видя през прозореца за наблюдение. Източната зала, по-голямата, беше осветена. Но капаците бяха спуснати върху прозорците.
Ужасът ме хвана толкова силно, че бях буквално хваната в капан. Не можех да накарам краката си да се
