— Огънят! Някой да спре огъня! — пищях, докато ме гореше.
— Карлайл! Ръката й!
— Ухапал я е. — Гласът на Карлайл вече не бе спокоен, беше потресен.
Чух Едуард да се задъхва от ужас.
— Едуард, трябва да го направиш. — Беше гласът на Алис, близо до главата ми. Студени пръсти изтриха влагата от очите ми.
— Не! — изрева той.
— Алис — простенах аз.
— Може би има шанс — каза Карлайл.
— Какъв? — помоли го Едуард.
— Виж дали можеш да изсмучеш отровата обратно. Раната е сравнително чиста. — Докато Карлайл говореше, можех да усетя натиска на главата си, нещо бодеше и дърпаше скалпа ми. Болката бе изгубена пред болката от огъня.
— Това ще проработи ли? — Гласът на Алис беше напрегнат.
— Не знам — каза Карлайл. — Но трябва да побързаме.
— Карлайл, аз… — Едуард се поколеба. — Не знам дали ще мога да се справя. — Отново имаше агония в красивият му глас.
— Решението е твое, Едуард, и в двата случая. Не мога да ти помогна. Трябва да спра кървенето й тук, ако ще взимаш кръв от ръката й.
Гърчех се от хватката на огненото мъчение, като движението накара болката в кракът ми да се обади болезнено.
— Едуард! — изпищях аз. Осъзнах, че очите ми отново са затворени. Отворих ги, отчаяна да открия лицето му. И го намерих. Най-накрая можех да видя перфектното му лице, което се взираше в мен, сгърчено в маска от нерешителност и болка.
— Алис, донеси ми нещо да превържа кракът й! — Карлайл се наведе над мен, като все още работеше върху главата ми. — Едуард, трябва да го направиш сега, или ще е прекалено късно.
Лицето на Едуард беше измъчено. Наблюдавах очите му, когато съмнението бе внезапно заменено от огнена решителност. Челюстта му се сви. Почувствах студените му, силни пръсти върху горящата ми ръка, като я задържаше на място. Тогава главата му се наклони и студените му устни се притиснаха към кожата ми.
Отначало болката беше непоносима. Пищях и се борех срещу студените ръце, които ме държаха. Чух гласът на Алис, който се опитваше да ме успокои. Нещо тежко задържа кракът ми за пода и Карлайл държеше главата ми заключена в хватката на железните си ръце.
И тогава, бавно, гърченето ми се успокои и ръката ми стана все повече и повече вкочанена. Огънят утихваше, като се концентрираше във все по-малка точка. Усетих съзнанието ми да се изплъзва, когато болката спадна. Страхувах се да не падна отново в черните води, страхувах се, че ще го изгубя в тъмнината.
— Едуард — опитах се да кажа, но не можех да чуя гласът си. Те ме чуваха.
— Той е тук, Бела.
— Остани, Едуард, остани с мен…
— Ще остана. — Гласът му беше напрегнат, но някак си триумфиращ.
Въздъхнах доволно. Огънят го нямаше, другите болки бяха притъпени от летаргията, която се вливаше в тялото ми.
— Всичката ли е вън? — Карлайл попита някъде далеч.
— Кръвта й е чиста — каза тихо Едуард. — Можех да усетя морфина.
— Бела? — повика ме Карлайл.
Опитах се да отговоря.
— Ммм?
— Огънят няма ли го вече?
— Да — въздъхнах аз. — Благодаря ти, Едуард.
— Обичам те — отвърна той.
— Знам — прошепнах аз, толкова уморена.
Чух най-любимият си звук на света — тихият смях на Едуард, изпълнен с облекчение.
— Бела? — попита Карлайл отново.
Намръщих се — исках да спя.
— Какво?
— Къде е майка ти?
— Във Флорида — въздъхнах аз. — Той ме измами, Едуард. Гледал е видеокасетите ни. — Гневът в гласът ми беше жалко слаб.
Но това ми припомни нещо.
— Алис. — Опитах се да отворя очите си. — Алис, видеото — той те познаваше, Алис, знаеше откъде си дошла. — Опитах се да говоря загрижено, но гласът ми беше слаб. — Мирише ми на бензин — добавих, изненадана премина мъглата на мозъкът ми.
— Време е да я преместим — каза Карлайл.
— Не, искам да спя — оплаках се аз.
— Можеш да спиш, любов моя, аз ще те нося — успокои ме Едуард.
И бях в ръцете му, свита срещу гърдите му — летяща, цялата болка изчезнала.
— Спи сега, Бела — бяха последните думи, които чух.
24. ЗАДЪНЕНА УЛИЦА
Очите ми се отвориха при ярката, бяла светлина. Бях в непозната стая, бяла стая. Стената до мен бе покрита с дълги вертикални прозорци — над главата ми блестяха лампи, които ме ослепяваха. Бях подпряна на твърдо, неравно легло — легло с релси. Възглавниците бяха плоски и твърди. Имаше досаден бибипкащ шум някъде наблизо. Надявах се, че това означава, че съм все още жива. Смъртта не би трябвало да е толкова неудобна.
Ръцете ми бяха обвити с прозрачни тръбички и нещо беше закрепено към лицето ми, под носът ми. Вдигнах ръка, за да го махна.
— А, не, без такива. — И студени пръсти уловиха ръката ми.
— Едуард? — обърнах леко главата си и изящното му лице бе на сантиметри от моето, брадичката му подпряна на ръба на възглавницата ми. Осъзнах отново, че съм жива, този път с благодарност и гордост. — О, Едуард, толкова съжалявам!
— Шшт — той накара ме да замълча. — Всичко е наред сега.
— Какво се случи? — Не можех да си спомня точно и умът ми се бунтуваше срещу опитите ми да се сетя.
— Почти бях закъснял. Може би едва на косъм — прошепна той, гласът му измъчен.
— Бях толкова глупава, Едуард, мислех си, че е хванал мама.
— Той измами всички ни.
— Трябва да се обадя на Чарли и мама — осъзнах аз през мъглата.
— Алис им се обади. Рене е тук — е, тук в болницата. В момента отиде да си вземе нещо за хапване.
— Тя е тук? — Опитах се да седна, но въртенето в главата ми се увеличи, и ръката му ме бутна нежно назад във възглавниците.
— Тя ще се върне скоро — обеща той. — А ти трябва да стоиш мирно.
— Но какво й каза? — паникьосах се аз. Нямах нужда да ме успокояват. Майка ми беше тук, а
— Паднала си от два етажа стълби и през един прозорец. — Той замълча. — Трябва да признаеш, че може да се случи.
Въздъхнах и от това заболя. Погледнах към тялото си изпод чаршафите и голямата буца, която беше
