Той направи още една крачка към мен, докато не бе само на сантиметри разстояние. Той вдигна кичур от косата ми и го помириса деликатно. След което нежно върна кичура на мястото му, и почувствах студените му пръсти срещу гърлото ми. Той се пресегна, за да погали бързо с палец бузата ми веднъж, лицето му любопитно. Толкова силно исках да побягна, но бях замръзнала. Не можех дори да помръдна.
— Не — прошепна той на себе си, като отпусна ръката си. — Не разбирам. — Той въздъхна. — Е, предполагам, че трябва да приключим с това. След което ще мога да се обадя на приятелите ти и да им кажа къде да открият теб и малкото ми съобщение.
Определено ми се гадеше сега. Щеше да има болка, можех да го видя в очите му. Нямаше да е достатъчно за него, да се нахрани и да си тръгне. Нямаше да има бърз край, на какъвто се надявах. Коленете ми започнаха да треперят и се уплаших, че ще падна.
Той отстъпи назад и започна да обикаля около мен, небрежно, сякаш искаше да разгледа по-добре статуя в музей. Лицето му все още бе открито и приветливо, докато обмисляше откъде да започне.
След което се хлътна напред, в приведена поза, която разпознах, и приятната му усмивка бавно се разтягаше, докато накрая не беше усмивка, а изкривяване на зъби, оголени и блестящи.
Не можех да се спра — опитах се да бягам. Колкото и безнадеждно да бе, както и очаквах, предвид омекналите ми колене, паниката ме завладя и се изстрелях към изхода.
Той беше пред мен само за части от секундата. Не видях дали използва ръката или кракът си, беше прекалено бързо. Разбиващ удар порази гръдният ми кош — усетих се как летя назад, и чух пукота, когато главата ми се удари в огледалата. Стъклата изпопадаха, някои от големите парчета се разбиха на пода до мен.
Бях прекалено зашеметена, за да почувствам болката. Не можех да си поема дъх.
Той тръгна бавно към мен.
— Това е доста хубав ефект — каза той, като изучаваше бъркотията от стъкла, гласът му отново дружелюбен. — Помислих си, че тази стая ще е визуално драматична за моят малък филм. Затова й избрах това място, за да се срещна с теб. Перфектно е, не е ли?
Не му обърнах внимание, като се изправих на ръце и колене и запълзях към другата врата.
Той бе веднага до мен, кракът му стъпил силно върху кракът ми. Чух отвратителното пукане преди да го усетя. Но след това
— Искаш ли да преосмислиш последната си молба? — попита той учтиво. Палецът му побутна счупеният ми крак и аз чух пронизващ писък. С шок осъзнах, че бе моят собствен. — Не предпочиташ ли Едуард да се опита да ме намери? — настоя той.
— Не! — изграчих аз. — Не, Едуард, недей… — И тогава нещо удари лицето ми, като ме метна назад към счупените стъкла.
Освен болката в кракът ми, усетих остро разкъсване през скалпа ми, където стъклото го бе срязал. И тогава топлата влага започна да се разпростира през косата ми с тревожна скорост. Можех да усетя как се просмуква в рамото на ризата ми, чух я да капе на пода под мен. Мирисът й накара стомахът ми да се свие.
Въпреки гаденето и замаяността, видях нещо, което ми даде внезапно, последно късче надежда. Очите му, едва напрегнати преди, сега горяха с неконтролируема нужда. Кръвта — разпростираща се ярко червена по бялата ми тениска, като течеше бързо на пода — го влудяваше от жажда. Без значение първоначалните му намерения, той не можеше да устои на това дълго време.
Нека да свърши бързо, беше всичко, на което се надявах, докато леещата се кръв от главата ми отне съзнанието ми със себе си. Очите ми се затваряха.
Сякаш изпод вода чух последното ръмжене на ловеца. Можех да видя през дългите тунели, в които се бяха превърнали очите ми, тъмната фигура да пристъпва към мен. С последни усилия, ръката ми инстинктивно се вдигна, за да предпази лицето ми. Очите ми се затвориха и аз изпаднах в безсъзнание.
23. АНГЕЛЪТ
Докато бях в безсъзнание, сънувах.
Където се носех, под тъмните води, чух най-щастливият звук, който умът ми можеше да произведе — колкото красив и извисяващ, толкова и ужасен. Беше друго ръмжене — по-дълбок, по-див рев, в който отекваше ярост.
Бях върната почти на повърхността от острата болка, която разсичаше вдигнатата ми ръка, но не можех да намеря пътя си обратно, за да отворя очите си.
И тогава разбрах, че съм мъртва.
Защото, въпреки буйните води, чух звукът на ангел, който викаше моето име, викаше ме в единственият рай, който исках.
— О, не, Бела, не! — извика гласът на ангела в ужас.
Зад дълго очакваният звук имаше друг шум — страховита врява, която умът ми не можеше да понесе. Злокобно басово ръмжене, шокиращ звук от счупено, и големи пламъци, които внезапно се бяха разгорили…
Опитах се наместо това да се концентрирам върху гласът на ангела.
— Бела, моля те! Бела, чуй ме, моля те, моля те, Бела, моля те! — умоляваше ме той.
Да, исках да кажа. Каквото и да е. Но не можех да открия устните си.
— Карлайл! — извика ангелът, агонията обагряше перфектният му глас. — Бела, Бела, не, о, моля те, не, не! — И ангелът плачеше без сълзи, в разбито ридаене.
Ангелите не трябва да плачат, това беше грешно. Опитах се да го открия, да му кажа, че всичко е наред, но водата беше прекалено дълбока, притискаше ме и не можех да дишам.
Нещо притискаше главата ми. Болеше. Тогава, когато болката проби тъмнината към мен, нахлуха други болки, по-силни болки. Изпищях, задъхана, като излязох на повърхността на тъмните води.
— Бела! — извика ангелът.
— Изгубила е кръв, но раната на главата не е дълбока — спокоен глас ме информира. — Внимавай с кракът й, счупен е.
Вой на ярост се изви на устните на ангела.
Почувствах остро прорязване. Това не можеше да е раят, нали? Имаше прекалено много болка.
— Няколко ребра също, струва ми се — продължи методичният глас.
Но острите болки отминаха. Имаше нова болка, пареща болка в ръката ми, която надминаваше всичко друго.
Някой ме гореше.
— Едуард — опитах се да му кажа, но гласът ми беше прекалено тежък и бавен. Не можех да се разбера.
— Бела, ще се оправиш. Можеш ли да ме чуеш, Бела? Обичам те.
— Едуард — опитах отново. Гласът ми беше малко по-ясен.
— Да, тук съм.
— Боли — изхленчих аз.
— Знам, Бела, знам — и тогава, встрани от мен, измъчено попита — не можеш ли да направиш нещо?
— Чантата ми, моля… Задръж дъхът си, Алис, ще помогне — обеща Карлайл.
— Алис? — простенах аз.
— Тя е тук, тя знаеше къде да те намерим.
— Ръката ме боли — опитах се да им кажа.
— Знам, Бела. Карлайл ще ти даде нещо, за да спре болката.
— Ръката ми гори! — изпищях аз, като най-накрая излязох от мрака, очите ми се отвориха рязко. Не можех да видя лицето му, нещо тъмно и топло замъгляваше очите ми. Защо не можеха да видят огъня и да го изгасят?
Гласът му беше изплашен.
— Бела?
