кракът ми.
— Колко зле съм точно? — попитах аз.
— Имаш счупен крак, четири счупени ребра, няколко пукнатини по черепа, синини, които покриват всеки сантиметър от тялото ти и си изгубила доста кръв. Преляха ти кръв няколко пъти. Това не ми хареса — за известно време не миришеше както трябва.
— Сигурно е била приятна промяна за теб.
— Не, на мен ми харесва
— Как го направи? — попитах тихо аз. Той веднага разбра какво имам предвид.
— Не съм сигурен. — Той погледна встрани от учудените ми очи, като повдигна внимателно обвитата ми в системи ръка от леглото и я задържа в своята, като внимаваше да не размести една от жиците, която ме свързваше с един от мониторите.
Изчаках търпеливо останалата част.
Той въздъхна без да се обръща към мен.
— Беше невъзможно… да спра — прошепна той. — Невъзможно. Но го направих. — Той най-накрая погледна към мен с лека усмивка. —
— Вкусът отговаря ли на мирисът? — усмихнах се аз в отговор. От това лицето ме заболя.
— Дори по-добре… по-хубаво отколкото си бях представял.
— Съжалявам — извиних се аз.
Той изви очи към тавана.
— От всички неща, за които трябва да се извиниш.
— За какво
— За това, че почти се отне от мен завинаги.
— Съжалявам — извиних се отново.
— Знам защо го направи. — Гласът му беше утешителен. — И все пак беше неразумно, разбира се. Трябваше да ме почакаш, да ми кажеш.
— Нямаше да ме пуснеш да отида.
— Не — съгласи се той с мрачен тон. — Нямаше.
Някои доста неприятни спомени започнаха да ми се възвръщат. Потреперах и след това се свих.
Той моментално се разтревожи.
— Бела, какво има?
— Какво стана с Джеймс?
— След като го издърпах от теб, Емет и Джаспър се погрижиха за него. — Имаше яростна нотка от разкаяние в гласът му.
Това ме обърка.
— Не видях Емет и Джаспър там.
— Трябваше да напуснат стаята… имаше прекалено много кръв.
— Но ти остана.
— Да, останах.
— И Алис, и Карлайл… — казах учудена.
— Те също те обичат, нали знаеш.
Поредица от болезнени образи от последният пък, като видях Алис, ме подсетиха нещо.
— Алис видя ли касетата? — попитах загрижено.
— Да. — Нов звук помрачи гласът му, тон на искрена омраза.
— Тя винаги е била затворена в тъмнина, затова не е можела да си спомни.
— Знам. Тя разбира сега. — Гласът му беше равен, но лицето му бе потъмняло от ярост.
Опитах се да докосна лицето му със свободната си ръка, но нещо ме спря. Погледнах надолу, за да видя системата, която дърпаше ръката ми.
— Ъъх — трепнах аз.
— Какво има? — попита ме обезпокоено той — разсеян, но не достатъчно. Пустотата не напусна напълно очите му.
— Игли — обясних аз, като погледнах встрани от тази в ръката ми. Фокусирах се върху пукнатините в тавана и се опитах да дишам дълбоко, въпреки болката в ребрата ми.
— Страх от игли — промърмори той сам на себе си изпод дъха си, като клатеше глава. — О, садистичен вампир, който има намерение да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблеми, тя бяга да се срещне с него. Един
Извих очи. Бях доволна да открия, че поне тази реакция бе безболезнена. Реших да сменя темата.
—
Той се вгледа в мен, първо объркване и след това болка докосна очите му. Веждите му се събраха, като се намръщи.
— Искаш ли да си тръгна?
— Не! — възразих аз, ужасена от мисълта. — Не, имах предвид, защо майка ми си мисли, че ти си тук? Трябва да си сравним историите преди тя да се е върнала.
— Оу — каза той, и челото му отново се успокои. — Дошъл съм във Феникс, за да ти вдъхна малко разум в главата, да те убедя да се върнеш във Форкс. — Широките му очи бяха толкова сериозни и искрени, че почти сама му повярвах. — Ти си се съгласила да ме видиш, и си подкарала към хотела, където съм отседнал с Карлайл и Алис — разбира се, бил съм тук с родителски надзор — добави той ефикасно, — но ти си се спънала по стъпалата на път за стаята ми и… е, знаеш останалата част. Макар че не ти трябва да си спомняш детайли — имаш добро извинение да не си спомняш по-фините детайли.
Замислих се върху това за момент.
— Има няколко пропуска в тази история. Например, няма счупени прозорци.
— Напротив — каза той. — Алис се позабавлява доста, докато изфабрикува доказателствата. Погрижихме се за всичко доста убедително — вероятно можеш да съдиш хотела, ако искаш. Няма за какво да се тревожиш — обеща той, като погали бузата ми с най-лекото докосване. — Единствената ти работа сега е да оздравееш.
Не бях чак толкова изгубена от болката или мъглата на медикаментите, че да не реагирам на докосването му. Бибипкането на монитора започна да подскача нестабилно — сега не беше единственият, който можеше да чуе сърцето ми да полудява.
— Това ще бъде доста смущаващо — промърморих на себе си.
Той се засмя и умозрителен поглед се появи в очите му.
— Хмм, чудя се…
Той се наведе бавно — бибипкащият шум се усили диво преди устните му дори да са ме докоснали. Но когато го направиха, макар и с най-лекият натиск, бибипкането спря.
Той се отдръпна назад рязко, разтревоженото му изражение премина в облекчение, когато мониторът обяви рестартирането на сърцето ми.
— Изглежда, че ще трябва да внимавам дори още повече с теб от обичайното. — Той се намръщи.
— Не бях свършила с целуването ти — оплаках се аз. — Не ме карай да дойда до там.
Той се ухили и се наведе, за да притисне устните си леко в моите. Мониторът подивя.
Но внезапно устните му се стегнаха. Той се отдръпна.
— Мисля, че чувам майка ти — каза той, като се ухили отново.
— Не ме оставяй — извиках аз, като ме заля неразумна вълна на паника. Не можех да го пусна — можеше да изчезне отново.
Той разчете ужасът в очите ми за една кратка секунда.
— Няма — обеща тържествено той и се усмихна. — Ще си подремна.
Той се премести на твърдият пластмасов стол, който беше от другата ми страна в края на леглото ми, като се облегна на него и затвори очите си. Беше напълно неподвижен.
— Не забравяй да дишаш — прошепнах саркастично. Той си пое дълбоко дъх, очите му все още затворени.
Можех да чуя майка си сега. Тя говореше с някой, навярно сестра, и звучеше уморена и разстроена. Исках да скоча от леглото и да изтичам при нея, за да я успокоя и да й обещая, че всичко е наред. Но не бях
