Здрач

— Мога да остана, миличка, ако се нуждаеш от мен.

— Не, мамо, ще се оправя. Едуард ще бъде с мен.

Тя изглеждаше така, сякаш именно заради това искаше да остане.

— Ще се върна тази вечер. — Звучеше по-скоро като предупреждение отколкото като обещание и тя хвърли поглед към Едуард, когато го каза.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, Бела. Опитай се да внимаваш малко повече, докато вървиш, мила. Не искам да те изгубя.

Очите на Едуард останаха затворени, но за секунда на лицето му се появи широка усмивка.

Влезе една сестра, която да провери всичките ми тръбички и жици. Майка ми целуна челото ми, потупа обвитата ми със системи ръка, и излезе.

Сестрата преглеждаше отчета на сърдечният ми монитор.

— Добре ли се чувстваш, скъпа? Сърдечният ти ритъм се е повишил малко тук.

— Добре съм — уверих я.

— Ще кажа на дежурният лекар, че си се събудила. Тя ще намине да те види след минутка.

Веднага щом затвори вратата, Едуард бе застанал до мен.

— Откраднал си кола? — повдигнах вежди.

Той се усмихна невъзмутимо.

— Беше добра кола, много бърза.

— Как беше дрямката ти? — попитах аз.

— Интересна. — Очите му се присвиха.

— Какво?

Той гледаше надолу, докато отговаряше.

— Изненадан съм. Мислех си, че Флорида… и майка ти… е, мислех си, че е това, което искаш.

Вгледах се в него неразбиращо.

— Но щеше да си затворен по цял ден във Флорида. Щеше да имаш възможност да излизаш само нощем, точно като истински вампир.

Той почти се усмихна, но не съвсем. И внезапно лицето му бе мрачно.

— Аз щях да остана във Форкс, Бела. Или някое друго подобно място — обясни той. — Някъде, където няма да мога да те наранявам повече.

Отначало не разбрах. Продължих да го гледам безучастно, докато думите една по една не се наместиха в главата ми като ужасяващ пъзел. Едва съзнавах звука на забързаното ми сърце, докато дишането ми се бе превърнало в хипервентилиране, въпреки че усещах острата болка на протестиращите ми ребра.

Той не каза нищо — само наблюдаваше лицето ми предпазливо, докато болката, която нямаше нищо общо със счупените ребра, болка, която беше безкрайно по-лоша, заплашваше да ме смаже.

И тогава друга сестра влезе целеустремено в стаята. Едуард стоеше мирно като камък, докато тя премери изражението ми с тренирано око, преди да се обърне към мониторите.

— Време е за болкоуспокояващите, а, съкровище? — попита мило тя, като почука абокада.

— Не, не — промърморих, като се опитвах да прогоня агонията в гласът ми. — Нямам нужда от нищо. — Не можех да си позволя да затворя очите си сега.

— Няма нужда от смелост, мила. Ще е по-добре да не се напрягаш толкова — трябва ти почивка. — Тя почака, но аз поклатих глава.

— Добре — въздъхна тя. — Натисни бутона, когато си готова.

Тя хвърли на Едуард строг поглед и хвърли още един обезпокоен поглед към машинарията, преди да излезе.

Студените му ръце бяха на лицето ми — гледах го с подивели очи.

— Шшт, Бела, успокой се.

— Не ме напускай — помолих го с разбит глас.

— Няма — обеща той. — Сега се успокой, преди да извикам сестрата, за да се погрижи за теб.

Но сърцето ми не можеше да се забави.

— Бела. — Той погали разтревожено лицето ми. — Не отивам никъде. Ще бъда тук, докато имаш нужда от мен.

— Заклеваш ли се, че няма да ме напуснеш? — прошепнах аз. Опитах се поне да овладея задъхването. Ребрата ми пулсираха.

Той положи ръцете си от двете страни на лицето ми и приближи лицето си до моето. Очите му бяха разширени и сериозни.

— Заклевам се.

Мирисът на дъха му беше утешителен. Изглежда, че облекчи болката на дишането ми. Той все още задържаше погледа ми, докато тялото ми бавно се отпусна и бибипкането възвърна нормалното си темпо. Очите му бяха тъмни, по-близо до черно, отколкото до златно днес.

— По-добре? — попита той.

— Да — казах предпазливо.

Той поклати глава и промърмори нещо неразбираемо. Стори ми се, че чух да казва „преувеличена реакция“.

— Защо каза това? — прошепнах, като се стараех гласът ми да не трепери. — Да не би да си се изморил да ме спасяваш през цялото време? Искаш ли аз да си тръгна?

— Не, не искам да бъда без теб, Бела, разбира се, че не. Бъди разумна. И също така нямам никакви проблеми със спасяването ти — като изключим факта, че аз съм този, който те поставя в опасност… че аз съм причината ти да си тук.

— Да, ти си причината — намръщих се аз. — Ти си причината да съм тук — жива.

— Почти. — Гласът му беше едва доловим шепот. — Покрита със системи и пластири и едва движеща се.

— Нямах предвид скорошното ми преживяване на косъм от смъртта — казах аз, като ставах все по- раздразнителна. — Мислех си за другите пъти — можеш да си избереш. Ако не бе заради теб, щях да гния нейде из гробищата на Форкс.

Той потрепна при думите ми, но мрачният му поглед не напусна очите му.

— Това обаче не е най-лошата част — продължи той в шепот. Държеше се, сякаш не бях казала нищо. — Не да те видя на пода… свита и разбита. — Гласът му се задави. — Не мисълта, че съм закъснял. Не и дори да чуя писъците ти на болка — всички тези непоносими спомени, който ще нося в себе си до края на вечността. Не, най-ужасното чувство… да знам, че не мога да спра. Вярата, че ще те убия собственоръчно.

— Но не го направи.

— Можех. С лекота.

Знаех си, че трябва да запазя спокойствието си… но той се опитваше сам да се убеди да ме напусне, и паниката заля дробовете ми, като напираше да излезе.

— Обещай ми — прошепнах аз.

— Какво?

— Знаеш какво. — Започвах да се ядосвам вече. Той беше толкова упорито решен да се спира подробно на негативните неща.

Той чу промяната в тона ми. Очите му се присвиха.

— Изглежда не съм достатъчно силен, за да стоя надалеч от теб, така че предполагам, че ще получиш това, което искаш… без значение дали ще те убие или не — добави той грубо.

— Хубаво. — Но не ми беше обещал — факт, който не пропуснах. Паниката бе едва овладяна — нямах останали сили, за да контролирам гневът си. — Каза ми как си спрял… сега искам да знам защо — настоях аз.

— Защо? — повтори той предпазливо.

— Защо си го направил. Защо просто не остави отровата да се разпространи? Досега щях да съм като теб.