— Да? — говорителя на стената пропука.
— Мисля, че сме готови за още обезболяващи — каза той спокойно, като игнорираше яростното ми изражение.
— Ще пратя сестрата. — Гласът звучеше много отегчен.
— Няма да ги взема — заклех се аз.
Той погледна към пакетчето с течност, което висеше над леглото ми.
— Не мисля, че ще те помолят да гълташ нещо.
Сърцето ми започна да препуска. Той прочете страхът в очите ми и въздъхна ядосано.
— Бела, в болка си. Имаш нужда от почивка, за да оздравееш. Защо си толкова трудна? Няма да ти слагат повече игли сега.
— Не ме е страх от иглите — прошепнах. — Страх ме е да затворя очи.
След което той се усмихна с кривата си усмивка и взе лицето ми в ръцете си.
— Казах ти, че никъде не отивам. Не се страхувай. Докато това те прави щастлива, ще съм тук.
Усмихнах му се обратно, като игнорирах болката в бузите ми.
— Говорим за цяла вечност, нали знаеш.
— О, ще го преживееш — това е просто увлечение.
Поклатих невярващо глава — това ме замая.
— Бях шокирана, че Рене преглътна това. Мислех си, че ти знаеш по-добре.
— Това му е красивото да бъдеш човек — каза ми той. — Нещата се променят.
Очите ми се присвиха.
— Не си задържай дъха.
Той се смееше, когато сестрата влезе, размахвайки спринцовка.
— Ако обичате — каза тя грубо на Едуард.
Той стана и отиде в края на малката стая, като се облегна срещу стената. Той скръсти ръце и зачака. Задържах очите си върху него, все още изпълнена с опасения. Той срещна спокойно погледа ми.
— Ето на, мила. — Сестрата се усмихна, докато инжектира лекарството в абокада ми. — Ще се почувстваш по-добре сега.
— Благодаря — прошепнах аз, не особено ентусиазирано. Не отне много време. Можех да усетя летаргията да завладява кръвта ми почти моментално.
— Това би трябвало да свърши работата — промърмори тя, когато клепачите ми паднаха.
Сигурно бе напуснала стаята, защото нещо студено и гладко докосна лицето ми.
— Остани. — Думата беше неясна.
— Непременно — обеща той. Гласът му беше красив, като приспивна песен. — Както казах, докато те прави щастлива… докато е най-доброто за теб.
Опитах се да поклатя главата си, но беше прекалено тежка.
— Мне е съш’то нещо — смутолевих.
Той се засмя.
— Не се тревожи сега за това, Бела. Можеш да спориш с мен, когато се събудиш.
Мисля, че се усмихнах.
— Аха.
Можех да усетя устните му до ухото си.
— Обичам те — прошепна той.
— И аз.
— Знам — засмя се тихо той.
Извърнах леко глава… търсейки. Той знаеше какво исках. Устните му докоснаха нежно моите.
— Благодаря — въздъхнах.
— По всяко време.
Не бях наистина там повече. Но се борех слабо срещу ступора. Имаше само още едно нещо, което исках да му кажа.
— Едуард? — опитах се да произнеса ясно името му.
— Да?
— Залагам на Алис — прошепнах.
И тогава мракът ме обви.
ЕПИЛОГ: ЕДНО СЪБИТИЕ
Едуард ми помогна да се кача в колата, като много внимаваше с хватките от коприна и шифон, цветята, които току-що бе забол във сложно фризираните ми къдрици и огромният ми гипс на крака. Той не обърна внимание на намусената ми физиономия.
Когато ме настани, той седна на шофьорското място и се отправи по дългият, тесен път.
— В кой момент по-точно ще ми кажеш какво става? — попитах свадливо. Наистина мразех изненадите. И той знаеше това.
— Шокиран съм, че още не си се досетила. — Той подхвърли подигравателна усмивка в моята посока и дъхът ми заседна в гърлото. Дали някога щях да свикна със съвършенството му?
— Споменах, че изглеждаш много добре, нали? — проверих аз.
— Да. — Той се ухили отново. Не го бях виждала да се облича в черно досега и с контраста срещу бледата му кожа, красотата му беше абсолютно нереалистична. Това не можех да го отрека, дори и факта, че носеше смокинг ме нервираше.
Не чак толкова нервна колкото роклята. Или обувката. Само една обувка, тъй като другият ми крак все още бе сигурно запечатан в гипс. Но тънкото токче, което бе задържано само от сатенени панделки, определено нямаше да ми помогне, докато се опитвам да куцукам наоколо.
— Повече няма да ви идвам на гости, ако Алис ме третира всеки път като морско свинче Барби — уведомих го аз. Бях прекарала по-голямата част от деня в смайващо голямата баня на Алис, безпомощна жертва, докато тя си играеше на фризьорка и козметичка. Всеки пък като помръднех и започнах да се оплаквам, тя ми напомняше, че няма никакви човешки спомени и ме молеше да не й развалям изкупителното забавление. След което ме облече в най-абсурдната рокля — тъмно синя, набрана и смъкната по раменете, с френски етикети, които не можех да прочета — една рокля по-подходяща за модният подиум, отколкото за Форкс. Нищо добро нямаше да произлезе от официалното ни облекло, в това бях сигурна. Освен ако… но се страхувах да превърна подозренията си в думи, дори в собствената си глава.
Разсеях се от звука на телефонно звънене. Едуард издърпа мобилният си телефон от вътрешният джоб на сакото си и погледна бързо кой му се обажда, преди да отговори.
— Здравей, Чарли — каза предпазливо той.
— Чарли? — намръщих се аз.
Чарли беше… доста труден след завръщането ми във Форкс. Той беше отделил лошото ми приключение на две ясни реакции. Към Карлайл беше почти боготворящо благодарен. От друга страна, беше упорито убеден, че Едуард е виновен — защото, ако не беше заради него, нямаше изобщо да напусна дома. А Едуард беше напълно съгласен с него. Тези дни имах правила, които не бяха съществували преди: вечерни часове и… часове за посещения.
Нещо, което Чарли казваше накара очите на Едуард да се разширят от недоверие, и тогава по лицето му се разля усмивка.
— Шегуваш се! — засмя се той.
— Какво има? — настоях аз.
Той не ми обърна внимание.
— Защо не му дадеш да говоря с него? — предложи Едуард с очевидно удоволствие. Той почака няколко секунди. — Здравей, Тайлър, Едуард Кълън се обажда. — Гласът му беше съвсем дружелюбен на повърхността. Но го познавах прекалено добре, за да уловя меката нотка на заплашителност. Какво правеше Тайлър в къщата ми? Ужасната истина започна да ми просветва. Погледнах отново неуместната рокля, в която ме бе натикала Алис. — Съжалявам, вероятно има някакво недоразумение, но Бела не е свободна тази вечер. — Тонът на Едуард се промени и заплахата в гласът му внезапна стана по-очевидно, докато той
