Здрач

продължаваше. — Ако трябва да сме напълно честни, тя ще е заета всяка вечер, доколкото това засяга някой друг, освен мен. Нищо лично. И съжалявам за вечерта ти. — Изобщо не звучеше да съжалява. И след това затвори телефонна с огромна самодоволна усмивка на лицето си.

Лицето ми и шията ми бяха изчервени от гняв. Можех да усетя как гневът произвежда сълзи в очите ми.

Той ме погледна изненадано.

— Последната част прекалена ли беше? Не исках да те обидя.

Игнорирах това.

— Ти ме водиш на бала! — извиках аз.

Беше смущаващо очевидно сега. Ако изобщо бях обърнала някакво внимание, сигурно щях да забележа датата на плакатите, които украсяваха училищните сгради. Но дори не си и представях, че ще ме подложи на това. Изобщо ли не ме познаваше?

Не очакваше силата на реакцията ми, това беше ясно. Той стисна устните си и очите му се присвиха.

— Не ставай трудна, Бела.

Очите ми се отместиха към прозореца — бяхме минали половината път за училище вече.

— Защо ми причиняваш това? — простенах в ужас.

Той посочи към костюма си.

— Сериозно, Бела, ти къде си мислеше, че отиваме?

Бях покрусена. Първо, защото изпуснах очевидното. И защото смътните ми подозрения — очаквания, всъщност — които се бяха изграждали цял ден, като Алис се опитваше да ме трансформира в кралица на красотата, бяха толкова далеч от целта. Половинчатите ми надежди изглеждаха доста глупави сега.

Бях предположила, че предстои някакво събитие. Но балът! Това беше най- далечното нещо от умът ми.

Гневни сълзи се застичаха по бузите ми. Спомних си със закъснение, че много нетипично за мен нося спирала. Потърках бързо очите си отдолу, за да избегна размазването. Ръката ми беше черна, когато я издърпах — вероятно Алис е знаела, че ще имам нужда от водоустойчив грим.

— Това е напълно глупаво. Защо плачеш? — настоя той безсилно.

— Защото съм бясна!

— Бела. — Той се обърна пълната пронизваща сила на златните си очи към мен.

— Какво? — промърморих разсеяно.

— Развесели ме — помоли той.

Очите му разтопяваха целият ми гняв. Беше невъзможно да се карам с него, когато той мами така. Предадох се със слаба грация.

— Добре — нацупих се аз, неспособна да го изгледам гневно така, както ми се искаше. — Ще отида тихо. Но ще видиш. Изобщо не съм закъсняла за още лош късмет. Вероятно ще счупя и другият си крак. Погледни тази обувка! Това е смъртоносен капан! — Повдигнах здравият си крак като доказателство.

— Хмм. — Той се зазяпа в кракът ми малко по-дълго от нужното. — Напомни ми да благодаря на Алис за тази вечер.

— Алис ще бъде тук? — Това ме утеши леко.

— С Джаспър, и Емет… и Розали — призна той.

Усещането за утеха изчезна. Нямаше никакъв прогрес с Розали, въпреки че бях в доста добри отношения с периодичният й съпруг. Емет доста ми се радваше — намираше странните ми човешки реакции за страшно забавни… или може би беше просто намираше факта, че падах доста често за смешен. Розали се държеше така, сякаш не съществувах. Докато поклащах глава, за да разсея посоката, която мислите ми бяха поели, се сетих за нещо друго.

— И Чарли ли е замесен в това? — попитах аз, внезапно подозрителна.

— Разбира се. — Той се ухили и се изкиска. — Очевидно Тайлър обаче не е.

Скръцнах със зъби. Не можех да си представя как може Тайлър да е толкова заблуден. На училище, където Чарли не можеше да се намеси, с Едуард бяхме неразделни — освен през онези редки слънчеви дни.

Вече бяхме пред училище — Розали бе паркирала червената си спортна кола на паркинга. Облаците бяха по-редки днес, като късчета слънчева светлина им убягваха в далечният запад.

Той излезе и заобиколи колата, за да ми отвори вратата. Протегна ръката си.

Седях упорито на седалката си, със скръстени ръце и тайно късче на задоволство. Паркингът беше пълен с хора в официално облекло — свидетели. Не можеше да ме измъкне от колата на сила, както би направил, ако бяхме сами.

Той въздъхна.

— Когато някой иска да те убие, си смела като лъв — и когато някой спомене танцуване… — Той поклати глава.

Преглътнах. Танцуване.

— Бела, няма да позволя на нищо да те нарани — дори и самата ти. Няма да те пусна изобщо, обещавам.

Замислих се за това и внезапно се почувствах много по-добре. Той можа да го види по лицето ми.

— Хайде сега — каза той нежно, — няма да е чак толкова зле.

Той се наведе и обви с ръка кръста ми. Поех другата му ръка и го оставих да ме вдигне от колата.

Той държеше ръцете си здраво около мен, като ме поддържаше докато куцуках към училище.

Във Финикс празнуваха баловете в хотелските бални зали. Танците бяха във физкултурният салон, разбира се. Вероятно беше единствената достатъчно голяма зала в града за танци. Когато влязохме вътре се изкикотих. Имаше истински балонни арки с увити гирлянди от пастелна хартия, която украсяваше стените.

— Това изглежда като сюжет за филм на ужасите — изкисках се аз.

— Е — промърмори той бавно, докато вървяхме към масата за билети — той придържаше по-голямата част от теглото ми, но аз все още трябваше да тътря и накуцвам с краката си напред, — има повече от достатъчно присъстващи вампири.

Погледнах дансингът — широка дупка се бе оформила в центъра на пода, където две двойки се въртяха грациозно. Другите танцьори се блъскаха до стените на стаята, за да им дадат място — никой не искаше да седи в контраст с такова излъчване. Емет и Джаспър бяха смущаващи в безпогрешни класически смокинги. Алис беше зашеметяваща в черна сатенена рокля с геометрични изрязани парчета, които оголваха големи триъгълници от снежно бялата й кожа. А Розали беше… е, Розали. Тя беше отвъд възможното. Ярката й червена рокля беше без гръб, тясна по бедрата й където преминаваше в широк, дантелен шлейф, с линия, която прилепваше по талията й. Съжалявах всяко момиче в стаята, включително и себе си.

— Искаш ли да закова вратите, за да можете да избиете нищо неподозиращите граждани? — прошепнах заговорнически.

— А ти къде попадаш в този план? — Той ме изгледа.

— О, аз съм с вампирите, разбира се.

Той се усмихна неохотно.

— Всичко възможно, за да избегнеш танцуването.

— Всичко.

Той купи билетите ни, след което ме обърна към дансинга. Притиснах се срещу ръката му и затътрих краката си.

— Имам цяла вечер — предупреди той.

Евентуално той ме довлече, където семейството му се въртеше елегантно — в стил, който напълно не съответстваше на днешното време и музика. Гледах с ужас.

— Едуард. — Гърлото ми беше толкова сухо, че можех да си позволя само шепот. — Аз сериозно не мога да танцувам! — Можех да усетя паниката да се надига в дробовете ми.

— Не се тревожи, глупаче — прошепна ми обратно. — Аз мога. — Той сложи ръцете ми около шията си и ме повдигна, за да пъхне краката си под моите.