Неговите ръце се поколебаха на кръста ми и той погледна към гипсираният ми крак.
— Искаш ли да танцуваме отново? Или да ти помогна да отидеш някъде?
Едуард отговори вместо мен.
— Няма проблеми, Джейкъб. Аз поемам оттук.
Джейкъб трепна и изгледа Едуард с разширени очи, който бе застанал до нас.
— Ей, не те видях — промърмори той. — Е, предполагам, че ще се видим скоро, Бела. — Той отстъпи назад, като махаше нерешително.
Усмихнах се.
— Да, ще се видим по-късно.
— Съжалявам — каза отново той, преди да се обърне към вратата.
Ръцете на Едуард ме обвиха със започването на следващата песен. Беше малко по-бърза за бавно танцуване, но това не го притесни особено. Облегнах главата си на гърдите му, доволна.
— По-добре ли се чувстваш? — подразних го аз.
— Не наистина — каза той кратко.
— Не се ядосвай на Били — въздъхнах аз. — Той просто се тревожи за мен заради Чарли. Нищо лично.
— Не съм ядосан на Били — поправи ме той с режещ глас. — Но синът му ме дразни.
Отдръпнах се назад, за да го погледна. Лицето му беше много сериозно.
— Защо?
— Първо, накара ме да наруша обещанието си.
Гледах го объркано.
Той ми се усмихна леко.
— Бях обещал, че няма да те пусна тази вечер — обясни той.
— Оу. Е, прощавам ти.
— Благодаря. Но има и още нещо. — Едуард се намръщи.
Почаках търпеливо.
— Той те нарече
Засмях се.
— Може би си леко предубеден.
— Не мисля, че е това. Освен това, имам отлично зрение.
Отново се въртяхме, краката ми върху неговите, докато той ме държеше близо.
— Та, ще ми обясниш ли причината за всичко това? — зачудих се аз.
Той ме погледна, объркан, и аз погледнах многозначително към гланцовата хартия.
Той се замисли за момент, и тогава смени посоката, като ме завъртя през тълпата към задната врата на салона. Улових погледите на танцуващите Майк и Джесика, които ме зяпаха любопитно. Джесика ми помаха и аз бързо й се усмихнах. Анджела също беше там, като изглеждаше блажено щастлива в ръцете на малкият Бен Чейни — тя не отмести поглед от очите му, глава по-нисък от нея. Лий и Саманта, Лорън, които гледаха към нас, с Конър — можех да наименувам всяко лице, което се въртеше около мен. И тогава бяхме отвън, в студената, мъглява светлина на залязващото слънце.
Веднъж щом бяхме сами, той ме завъртя в ръцете си и ме пренесе през тъмните земи, докато не стигнахме пейката под сянката на дърветата. Той седна там, като ме държеше свита към гърдите си. Луната вече се показваше, видима през прозрачните облаци и лицето му сияеше бледо под бялата светлина. Устните му бяха сериозни, очите разтревожени.
— Смисълът? — подсказах нежно.
Той не ми обърна внимание, загледан в луната.
— Отново здрач — прошепна той. — Още един край. Без значение колко перфектен е денят, винаги трябва да свърши.
— Не всички неща имат край — промърморих през зъби, внезапно напрегната.
Той въздъхна.
— Заведох те на бала — каза бавно той, като най-накрая отговаряше на въпросът ми, — защото не искам да ти липсва нищо. Не искам присъствието ми да ти отнема нещо. Искам да си
Потреперах при думите му, след което поклатих ядосано глава.
— В какво откачено паралелно измерение
Той се усмихна леко, но усмивката не докосна очите му.
— Каза сама, че не е чак толкова ужасно.
— Това е, защото бях с теб.
Бяхме тихи за минута — той гледаше луната, а аз гледах него. Иска ми се да имаше някакъв начин, по който да му обясня колко незаинтересована съм от нормалният човешки живот.
— Ще ми кажеш ли нещо? — попита той, като погледна към мен с лека усмивка.
— Не го ли правя винаги?
— Просто ми обещай, че ще ми кажеш — настоя той ухилено.
Знаех си, че почти веднага ще съжалявам за това.
— Добре.
— Изглеждаше искрено изненадана, когато осъзна, че те водя тук — започна той.
— Ами
— Именно — съгласи се той. — Но сигурно си имала друга теория… любопитен съм — за какво си
Да, незабавно съжаление. Стиснах устни, колебаейки се.
— Не искам да ти казвам.
— Ти обеща — възрази той.
— Знам.
— Какъв е проблема?
Знаех си, че си мисли, че смущението ме задържа да отговоря.
— Мисля, че ще те ядоса… или натъжи.
Веждите му се свъсиха над очите му, като премисли това.
— И все пак искам да знам. Моля те?
Въздъхнах. Той чакаше.
— Ами… предположих, че е някакво… събитие. Но не мислех, че ще е някакво банално човешко нещо… като балът! — присмях се аз.
— Човешко? — попита равно той. Беше уловил ключовата дума.
Погледнах надолу към роклята си, като си играех със случайно парче шифон. Той чакаше в мълчание.
— Добре — признах припряно. — Всъщност се надявах, че може да си си променил мнението… че ще промениш
Дузина емоции преминаха през лицето му. Някои разпознах — гняв… болка… и изведнъж той се обузда и изражението му стана развеселено.
— Мислела си си, че това събитие изисква черна вратовръзка, така ли? — подразни ме той, като докосна ревера на сакото си.
Намръщих се, за да скрия смущението си.
— Не знам как стават тия неща. Поне на мен ми се струва по-разумно отколкото бала. — Той все още се хилеше. — Не е смешно — казах аз.
— Не, права си, не е — съгласи се той, като усмивката му изчезна. — Предпочитам да се отнеса към това като с шега, макар да вярвам, че си сериозна.