Здрач

Очите на Едуард станаха бездънно черни и си спомних, че това бе нещо, което той нямаше намерение аз да узнавам. Алис навярно е била преокупирана с нещата, които е научила за себе си… или е била внимателна с мислите си около него — очевидно, той си нямаше и на идея, че са ме осведомили за теорията на вампирското преобразяване. Той беше изненадан и вбесен. Ноздрите му се разшириха, устата му изглеждаше като издялана от камък.

Нямаше да ми отговори, това бе ясно.

— Аз първа ще призная, че нямам опит с връзките — казах аз. — Но просто изглежда логично… един мъж и една жена да бъдат някак си равни… като например, единият не може винаги да спасява другият. Те трябва да се спасяват взаимно.

Той скръсти ръце на ръба на леглото и подпря брадичката си на ръцете си. Изражението му беше спокойно, гневът му беше обуздан. Очевидно бе решил, че не е ядосан на мен. Надявах се да имам възможност да предупредя Алис преди да я е видял.

— Ти ме спаси — каза той тихо.

— Не мога винаги да съм Лоис Лейн — настоях аз. — И аз искам да съм Супермен.

— Не знаеш какво искаш. — Гласът му беше нежен — той гледаше напрегнато релсите на леглото.

— Мисля, че знам.

— Бела, не знаеш. Имах почти деветдесет години да разсъждавам върху това и все още не съм сигурен.

— Да не би да искаш Карлайл да не те бе спасявал?

— Не, не искам това. — Той замълча преди да продължи. — Но животът ми бе приключил. Не се отказвах от нищо.

— Ти си моят живот. Ти си единственото нещо, за което ще ме заболи, ако го изгубя. — Ставах все по-добра в това. Беше лесно да призная колко се нуждая от него.

Въпреки това той беше много спокоен. Решителен.

— Не мога да го направя, Бела. Няма да ти причиня това.

— Защо не? — Гърлото ми стържеше и думите не излязоха толкова силни, колкото възнамерявах. — Не ми казвай, че е прекалено трудно! След днес, или предполагам беше преди няколко дни… както и да е, след това, би трябвало да е нищо.

Той ме изгледа гневно.

— Ами болката? — попита той.

Пребледнях. Не можех да се спра. Но се опитах да удържа изражението си от това, да покаже колко ясно си спомнях чувството… огънят във вените ми.

— Това си е мой проблем — казах аз. — Мога да се справя.

— Смелостта е възможна до точката, където се превръща в безумие.

— Не чак такова нещо. Три дена. Голяма работа.

Едуард направи гримаса, когато думите ми му припомниха, че бях по-добре осведомена отколкото някога бе възнамерявал да бъда. Гледах го как потиска гневът си, гледах го как очите му започват да спекулират.

— Чарли? — попита рязко той. — Рене?

Минутите минаха в мълчание, докато се борех да открия отговор на този въпрос. Отворих уста, но не излезе никакъв звук. Затворих я отново. Той чакаше, и изражението му стана триумфиращо, защото знаеше, че нямах верен отговор.

— Виж, и това не е кой знае какво — накрая промърморих — гласът ми беше неубедителен, както винаги, когато лъжех. — Рене винаги е вземала решенията, които са в нейна изгода — би искала същото и от мен. А Чарли е жилав, той е свикнал да бъде сам. Не мога да се грижа вечно за тях. Имам си свой собствен живот за живеене.

— Именно — сряза ме той. — И няма да го приключа за теб.

— Ако очакваш от мен да бъда на смъртното си легло, имам новини за теб! Вече бях там!

— Ти ще се възстановиш — напомни ми той.

Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, като игнорирах спазъма на болка, който се задейства. Гледах го и той се взираше обратно в мен. Нямаше никакъв компромис на лицето му.

— Не — казах бавно. — Няма.

Челото му се свъси.

— Разбира се, че ще го направиш. Може да ти останат един или два белега…

— Грешиш — настоях аз. — Ще умра.

— Наистина, Бела. — Сега бе разтревожен. — Ще си излязла оттук до няколко дни. Две седмици най- много.

Изгледах го ядосано.

— Може да не умра сега… но ще умра по някое време. Всяка минута от всеки изминал ден, се доближавам. И ще остарея.

Той се намръщи, когато осъзна какво имах предвид, като притисна дългите си пръсти към слепоочията си и затвори очи.

— Точно така трябва да се случи. Както би трябвало да се случи. Както щеше да се случи, ако аз не съществувах — а аз не би трябвало да съществувам.

Изсумтях. Той отвори изненадано очи.

— Това е глупаво. Това е като да отидеш при някой, който току-що е спечелил лотарията, да им вземеш парите и да им кажеш „Виж, да оставим нещата така както си бяха. Така е по-добре.“ И аз няма да се вържа на това.

— Едва ли можеш да ме сравниш с награда от лотарията — изстена той.

— Точно така. Ти си нещо много по-хубаво.

Той извъртя очи и стисна устни.

— Бела, няма да водим повече този разговор. Отказвам да те прокълна във вечна тъмнина и точка по въпроса.

— Ако мислиш, че това е краят, значи не ме познаваш добре — предупредих го аз. — Ти не си единственият вампир, който познавам.

Очите му помръкнаха отново.

— Алис няма да посмее.

И за момент той изглеждаше толкова заплашителен, че не можех да не го повярвам — не можех да си представя някой достатъчно смел, за да му се изпречи на пътя.

— Алис вече го е видяла, нали? — познах аз. — Затова нещата, които казва те ядосват. Тя знае, че ще бъда като теб… някой ден.

— Тя греши. Тя те видя и мъртва, но това също не се случи.

— Няма да ме хванеш да залагам срещу Алис.

Гледахме се един друг дълго време. Беше тихо освен бръмченето на машините, бибипкането, капенето на системата, тиктакането на големият часовник на стената. Накрая изражението му омекна.

— Та докъде ни води това? — зачудих се аз.

Той се засмя безрадостно.

— Мисля, че се нарича задънена улица.

Въздъхнах.

— Ауч — промърморих.

— Как се чувстваш? — попита той, като се вгледа в бутона за сестрата.

— Добре съм — излъгах аз.

— Не ти вярвам — каза нежно той.

— Няма да заспивам отново.

— Трябва да си почиваш. Цялото това спорене не ти се отразява добре.

— Ами предай се тогава — предложих му аз.

— Добър опит. — Той се пресегна към бутона.

— Не!

Не ми обърна внимание.