— Да.
— Но те все още могат да те чуят сигурно.
— Да.
— Добре тогава — приятният глас продължи, — кажи „Мамо, довери ми се.“
— Мамо, довери ми се.
— Това проработи доста по-добре отколкото очаквах. Бях се приготвил да чакам, но майка ти пристигна по-рано. По-лесно е по този начин, нали? По-малко напрежение, по-малко тревоги за теб.
Чаках.
— Сега искам да ме слушаш много внимателно. Искам да се измъкнеш от приятелите си — мислиш ли, че можеш да го направиш? Отговори ми с да или не.
— Не.
— Съжалявам за това. Надявах се, че си малко по-изобретателна от това. Мислиш ли, че би могла да се измъкнеш от тях, ако животът на майка ти зависи от това? Отговори с да или не.
Трябваше да има някакъв начин. Спомних си, че ще ходим на летището. Летище Скай Харбър Интернешънъл — един претъпкан, объркващ лабиринт…
— Да.
— Така е по-добре. Сигурен съм, че няма да е лесно, но ако само усетя, че си водиш компания, е, това ще е доста лошо за майка ти — обеща ми дружелюбният глас. — Вероятно знаеш достатъчно за нас, за да осъзнаеш колко бързо ще разбера, ако се опиташ да доведеш някой със себе си. И колко малко време ще ми трябва, за да се справя с майка ти в този случай. Разбираш ли? Отговори с да или не.
— Да. — Гласът ми се пречупи.
— Много добре, Бела. Ето какво трябва да направиш. Искам да отидеш в къщата на майка си. До телефонният апарат ще има номер. Обади се и аз ще ти кажа накъде да отидеш. — Вече знаех къде ще отида и къде ще свърши всичко това. Но щях да следвам точно инструкциите му. — Можеш ли да направиш това? Отговори с да или не.
— Да.
— Преди обяд, моля те, Бела. Нямам цял ден — каза учтиво той.
— Къде е Фил? — попитах уплашено аз.
— А, внимавай сега, Бела. Изчакай, докато аз ти кажа да говориш, ако обичаш.
Изчаках.
— Много е важно сега да не събудиш подозренията на приятелите си, когато се върнеш при тях. Кажи им, че майка ти се е обадила, и че си я убедила да не се прибира вкъщи за известно време. Сега повтори след мен „Благодаря ти, мамо“. Кажи го сега.
— Благодаря ти, мамо. — Сълзите ми се стичаха. Опитах се да ги спра.
— Кажи „Обичам те, мамо, ще се видим скоро“. Кажи го сега.
— Обичам те, мамо. — Гласът ми беше хриплив. — Ще се видим скоро — обещах аз.
— Довиждане, Бела. Нямам търпение да се видим отново. — Той затвори.
Държах телефона до ухото си. Ставите ми бяха замръзнали от ужас — не можех да накарам пръстите си да го пуснат.
Бавно-бавно мислите ми започнаха да пропукват през тухлената стена на болката. Да оформят план. Защото нямах друг избор, освен този — да отида в огледалната стая и да умра. Нямах никакви гаранции, нищо което да държи майка ми жива. Можех само да се надявам, че Джеймс ще бъде задоволен от края на играта, че победата над Едуард щеше да е достатъчна. Отчаянието ме сграбчи — нямаше как да се пазаря, нищо, което да предложа или да възпра, така че да го повлияя. Но все още нямах друг избор. Трябваше да опитам.
Потиснах ужасът си доколкото можах. Решението ми беше взето. Няма смисъл да губя време и да агонизирам над резултата. Трябваше да мисля ясно, защото Алис и Джаспър ме чакаха, а това да им избягам беше изключително важно и абсолютно невъзможно.
Внезапно бях благодарна, че Джаспър не е тук. Ако беше тук, за да усети мъката ми през последните пет минути, как щях да премахна подозренията му? Преглътнах страхът и безпокойството, опитах се да ги потисна. Не можех да си ги позволя сега. Не знаех кога ще се върне.
Концентрирах се върху бягството си. Можех да се надявам, че познатото ми летище ще обърне нещата в моя полза. Някак си трябваше да държа Алис далеч…
Знаех, че Алис е в другата стая и ме чака, любопитна. Но трябваше да се справя с още едно нещо насаме, преди Джаспър да се е върнал.
Трябваше да приема факта, че никога нямаше да видя Едуард отново, нито дори последен поглед към лицето му, за да отнеса със себе си в огледалната стая. Щях да го нараня и не можех да му кажа сбогом. Оставих вълните на болката да преминат през мен, да ме завладеят за известно време. След което ги отблъснах назад и отидох да се изправя пред Алис.
Единственото изражение, което успях да съставя бе безчувствен, угаснал поглед. Видях я разтревожена и не я оставих да попита. Имах само един сценарий и не бих се справила с импровизиране сега.
— Майка ми се тревожеше, искаше да се прибере вкъщи. Но сега всичко е наред, убедих я да стои далеч. — Гласът ми беше безжизнен.
— Ще се убедим, че е добре, Бела, не се тревожи.
Обърнах се настрани — не можех да й позволя да види лицето ми.
Очите ми попаднаха върху празните хартии на хотелското бюро. Приближих се бавно, като заформях планът си. Имаше и пликове. Това беше хубаво.
— Алис — попитах бавно, без да се обръщам, като поддържах гласът си равен. — Ако напиша писмо на майка ми, ще й го предадеш ли? Тоест, имам предвид да го оставиш в къщата.
— Разбира се, Бела. — Гласът й беше внимателен. Можеше да види как се пукам по шевовете си.
Отново влязох в спалнята и се приведох на малкото нощно шкафче, за да пиша.
Обичам те. Толкова съжалявам. Той държи майка ми и трябва да опитам. Знам, че може и да не проработи. Толкова много, много съжалявам.
Не се ядосвай на Алис и Джаспър. Ако се измъкна от тях ще е истинско чудо. Благодари им от мое име. Най-вече на Алис, моля те.
И моля те, моля те, не тръгвай след него. Той иска точно това. Или поне така си мисля. Не мога да понеса, ако някой от вас бъде наранен, заради мен, особено ти. Моля те, това е единственото нещо, за което те моля. Заради мен.
Обичам те. Прости ми.
Внимателно свих на две писмото и го сложих в писмото. Той евентуално щеше да го намери. Надявах се само да разбере и да ме чуе поне този път.
След което внимателно запечатах сърцето си.
22. КРИЕНИЦА
Беше отнело много по-малко време отколкото си мислех — всичкият ужас, отчаяние, разбитото ми сърце. Минутите отминаваха много по-бавно от обикновено. Джаспър все още не се бе върнал, когато отидох обратно при Алис. Страхувах се да бъда в една стая с нея, страхувах се, че тя ще познае… и се страхувах да се крия от нея, поради същата причина.
Мислех си, че съм отвъд възможността да се изненадвам, мислите ми измъчени и нестабилни, но
