целувката. Въпреки всички причини, устните ми се движеха заедно с неговите по странен объркващ начин, по които никога досега не са се движели — защото не трябваше да внимавам с Джейкъб, и той определено не внимаваше с мен.
Пръстите ми се свиваха в косата му, но този път го притисках към мен.
Той беше навсякъде. Острата слънчева светлина зачерви очите ми, а пристъпа на цвят съвпадна с жегата. Горещината беше навсякъде. Не можех да видя или да чуя, или да усетя нещо, което не е Джейкъб. Мъничките парченца от мозъка ми, които запазиха разсъдливостта си, задаваха въпроси.
Защо не спирах? И по-лошо, защо не можех да намеря в себе си желанието да спра? Означава ли това, че не искам да спре? Че ръцете ми прегръщаха рамената му и ги харесваха, защото са широки и силни? Че ръцете му ме притискаха към тялото му, но не беше достатъчно за мен?
Въпросите бяха тъпи, защото знаех отговора им — лъжех себе си.
Джейкъб беше прав. Беше прав през цялото време. Той беше повече от мой приятел. За това беше невъзможно да му кажа сбогом — защото бях влюбена в него. Също. Обичах го, повече от колкото трябваше, и все пак, не беше достатъчно. Бях влюбена в него, но не беше достатъчно, за да промени нещо, беше достатъчно, за да нарани и двама ни. Да го нараня повече, от колкото съм го наранявала някога.
Не ме интересуваше нищо друго освен болката му. Исках да ми причинят повече болка, от колкото заслужавах. Надявах се да бъде лошо. Надявах се да страдам истински.
В този момент се чувствах сякаш бяхме един и същи човек. Неговата болка винаги е била и винаги ще бъде моя — сега неговата радост беше и моя. Аз се радвах също, но щастието му беше болка. Почти осезаема — гореше кожата ми като киселина, бавно мъчение. За една кратка, безкрайна секунда напълно различен път се разтвори зад клепачите ми на мокрите от сълзи очи. Ако гледах през погледа на Джейкъб щях да видя как ще се откажа, как това ново себеопознаване няма да ме спаси от загуби. Можех да видя как Чарли и Рене са съчетани в странен колаж с Били и Сам и Ла Пуш. Можех да видя как годините минават и значението им ме променя. Можех да видя огромния червеникавокафявия вълк, който обичах, винаги да стои като защитник, когато ми е нужен. За една малка част от секундата видях подскачащи главички на две малки чернокоси деца, тичайки далеч от мен в познатата гора. Когато изчезнаха, те взеха и видението с тях.
А след това, доста ясно почувствах как сърцето ми се разцепва и най-малката частица се откъсна.
Устните на Джейкъб спряха преди моите. Отворих очи, а той се взираше в мен с учудване и въодушевление.
— Трябва да тръгвам! — прошепна той.
— Не!
Той се усмихна, доволен от отговора ми.
— Няма да се бавя! — обеща той. — Но първо…
Той се наведе да ме целуна отново и нямаше причина, за да отказвам. Какъв щеше да е смисълът? Този път беше различно. Ръцете му бяха меки върху мен, а устните му бяха нежни, неочаквано нерешителни. Беше кратко и много, много хубаво.
Ръцете му се свиха около мен и той ме прегърна сигурно, докато шепнеше в ухото ми.
— Това трябваше да е първата ни целувка. По-добре късно, отколкото никога.
Срещу гърдите му, където той не можеше да види, сълзите бликнаха и се разляха.
24. БЪРЗО РЕШЕНИЕ
Лежах по лице върху спалния чувал, чакайки справедливостта да ме намери. Може би лавина щеше да ме зарови тук. Щеше ми се да стане така. Щеше ми се никога повече да не виждам лицето си в огледало.
Нямаше звук, който да ме предупреди. Изневиделица, студената ръка на Едуард ме погали по заплетената коса. Потреперих виновно при докосването му.
— Добре ли си? — промълви той с разтревожен глас.
— Не. Искам да умра.
— Това никога няма да се случи. Няма да го допусна.
Въздъхнах и тогава прошепнах.
— Може и да промениш мнението си за това.
— Къде е Джейкъб?
— Отиде да се бие — промърморих към земята.
Джейкъб беше напуснал малкия лагер весело — с оптимистичното „Ще се върна след малко“, тичайки с всички сили към полето, треперещ при подготовката му за преминаване към другата му същност. По това време цялата глутница знаеше всичко. Сет Клиъруотър, наглеждащ отвън палатката, беше личния свидетел на позора ми.
Едуард мълча дълго време.
— О — каза той най-накрая.
Тонът на гласа му ме разтревожи, че онази моя лавина не идваше достатъчно бързо. Погледнах нагоре към него, достатъчно сигурна, че очите му бяха нефокусирани, докато слушаше нещо, предпочитах да умра, отколкото той да чуе. Наведох лицето си обратно надолу.
Изненадах се, когато Едуард се подсмихна неохотно.
— А си мислех, че аз се бия мръснишки — каза той с недоволно възхищение. — Той ме кара да изглеждам като светец покровител на етиката. — Ръката му премина по частта от бузата ми, която беше оголена. — Не съм ти ядосан, любима. Джейкъб е по-хитър отколкото предполагах. Макар че все пак ми се ще да не го беше молила.
— Едуард — прошепнах към грубия найлон. — Аз… аз… аз съм…
— Шшш — прошепна той, а пръстите му погалиха бузата ми. — Нямах това предвид. А просто, че той щеше да те целуне и без това — дори и ако не си беше падала по него — и сега нямам извинение, за да му разбия главата. На това бих се наслаждавал.
— Падам си по него? — измънках почти неразбираемо.
— Бела, наистина ли повярва, че той е толкова благороден? Че ще се хвърли в пламъците на славата просто така, за да проправи пътя за мен?
Вдигнах бавно глава, за да срещна търпеливия му поглед. Изражението му беше меко; очите му бяха пълни по-скоро с разбиране, отколкото с обратното, което заслужавах да видя.
— Да, повярвах в това — прошепнах и погледнах встрани. Но не усетих някакъв гняв към Джейкъб за това, че ме изигра. Нямаше достатъчно място в тялото ми, за да задържа каквото и да е, освен омразата, която усещах към себе си.
Едуард отново се засмя нежно.
— Ти си толкова лоша лъжкиня, че ще повярваш на всеки, дори и на този, който има най-малки умения.
— Защо не си ми ядосан? — прошепнах аз. — Защо не ме мразиш? Или още не си чул цялата история?
— Мисля, че имам доста обширен поглед върху нещата — каза той с лек и спокоен глас. — Джейкъб съживява умствената си картина. Чувствам се почти толкова зле за глутницата, колкото и за себе си. На горкия Сет беше започнало да му се гади. Но Сам сега кара Джейкъб да се фокусира.
Затворих очи и разтърсих глава в агония. Острите влакна найлон от палатката на пода деряха кожата ми.
— Ти си просто човек — прошепна той, галейки отново косата ми.
— Това е най-глупавото оправдание, което някога съм чувала.
— Но ти си човек, Бела. И макар да желая толкова силно да бе другояче, и той е човек… Има празнини в живота ти, които аз не мога да запълня. И разбирам това.
— Но това не е истина. Точно това ме прави толкова ужасна. Няма никакви празнини.
— Ти го обичаш — промълви нежно той.
Всяка клетка в тялото ми болезнено искаше да го отрече.
— Теб обичам повече — казах. Това беше най-доброто, което можех да направя.
