— Да, знам това. Но… когато те оставих, Бела, аз те оставих кървяща. Джейкъб беше единственият шев, който те върна отново. Това остави следа — и върху двама ви. Не съм сигурен, че този вид шевове ще изчезнат от само себе си. Не мога да виня никого от вас за нещата, които направих неизбежни. Мога да получа прошка, но това не ми позволява да избегна последствията.
— Трябваше да се досетя, че ще опиташ да намериш някакъв начин да обвиниш себе си. Моля те спри. Не мога до го понеса.
— Какво би искала да ти кажа?
— Искам да ме наречеш с всяко лошо име, за което можеш да се сетиш, на всеки език, който знаеш. Искам да ми кажеш, че си отвратен от мен и че ще си тръгнеш, за да мога да те умолявам и да лазя в краката ти, молейки те да останеш.
— Съжалявам — въздъхна той. — Не мога да направя това.
— Поне спри да се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре. Остави ме да страдам. Заслужавам го.
— Не — промърмори той.
Кимнах бавно.
— Прав си. Продължавай да бъдеш твърде разбиращ. Това вероятно е още по-тежко.
Той замълча за миг и усетих промяната в обстановката, някакъв нов натиск.
— Приближават — заявих аз.
— Да, остават само няколко минути. Достатъчно време, за да ти кажа още едно нещо…
Изчаках. Когато той най-накрая проговори отново, шептеше:
— Мога да бъда благороден, Бела. Няма да те принуждавам да избираш между нас. Просто бъди щастлива, можеш да получиш, която и да е част от мен, ако желаеш или никоя, ако така е по-добре. Недей да смяташ, че ми дължиш нещо и нека това да не влияе на решението ти.
Изправих се от пода и застанах на колене.
— По дяволите, престани — му изкрещях.
Очите му се разшириха от изненада.
— Не, не разбираш. Не само се опитвам да те накарам да се чувстваш по-добре, Бела, наистина го мисля.
— Знам, че е така — изпъшках аз. — Какво стана със съпротивлението ти? Недей да започваш с тази благородна саможертва сега! Бори се!
— Как? — запита той и очите му бяха изпълнени с древна тъга.
Покатерих се на скута му, прегръщайки го здраво.
— Не ме интересува, че тук е студено. Не ме интересува, че сега воня като куче. Накарай ме да забравя колко съм ужасна. Накарай ме да го забравя. Накарай ме да забравя собственото си име. Съпротивлявай се!
Не го изчаках да реши — или дори не му дадох възможност да ми каже, че не се интересува от такова жестоко, невярно чудовище като мен. Притиснах се плътно до него и впих уста в ледено студените му устни.
— Внимавай, любима — изрече той, докато го целувах настойчиво.
— Не — изръмжах аз.
Той нежно отстрани лицето ми назад.
— Няма нужда да ми доказваш нищо.
— Не се опитвам да докажа нещо. Ти каза, че мога да получа, която и да е част от теб, която искам. Искам тази част. Искам всяка част. — Обвих ръце около врата му и се протегнах, за да достигна устните му.
Той наведе глава, за да отвърне на целувката ми, но хладните му устни бяха колебливи, докато нетърпението ми се усилваше. Тялото ми правеше намеренията ми твърде ясни, издавайки ме по този начин. Неизбежно ръцете му се придвижиха, за да ме отдалечат.
— Може би не е най-подходящия момент за това — каза той твърде спокойно, за да ми хареса.
— И защо не — изръмжах. Нямаше смисъл да продължавам, ако той щеше да бъде трезво мислещ, затова отпуснах ръце.
— Първо, защото е студено. — Той се пресегна, за да вдигне спалния чувал от пода, завивайки ме сякаш беше одеяло.
— Грешен отговор — отвърнах аз. — Първо, защото ти си странно морален за вампир.
Той се подсмихна.
— Е добре, права си за това. Студът е второто нещо. И трето… е ти наистина миришеш, любима.
Той сбръчка нос.
Въздъхнах.
— Четвърто — промърмори той, навеждайки глава, за да може да прошепне в ухото ми. — Ще опитаме, Бела. Наистина ти обещавам. Но бих предпочел да не е като ответна реакция спрямо Джейкъб Блек.
Свих се и зарових лице в рамото му.
— И пето…
— Това е много дълъг списък — промърморих.
Той се засмя.
— Да, но наистина ли искаше да чуеш битката или не?
Докато говореше, Сет изви остро до палатката.
Тялото ми се вцепени от звука. Не осъзнавах, че лявата ми ръка е свита в юмрук и ноктите се впиваха в превързаната ми длан, докато Едуард не пое ръката ми и нежно не я разтвори.
— Всичко ще бъде наред, Бела — обеща той. — Имаме уменията, опита и изненадата на наша страна. Всичко ще приключи съвсем скоро. Ако не вярвах, че наистина ще е така, сега щях да бъда там долу, а ти щеше да си тук, прикована към някое дърво или нещо друго.
— Алис е толкова малка — проплаках аз.
Той се засмя.
— Това щеше да е проблем… ако изобщо бе възможно някой да я хване.
Сет започна да скимти.
— Какво не е наред? — запитах.
— Просто е ядосан, че трябва да е тук с нас. Знае, че глутницата го е отстранила, за да го защити. Текат му лигите да се присъедини към тях.
Озъбих се в посоката, където смятах, че е Сет.
— Новосъздадените са достигнали края на следата — това проработи като по магия, Джаспър е гений — и са надушили следата на тези, които са в поляната, затова са се разделили на две групи, както каза Алис — Едуард мърмореше, очите му втренчени в нещо далечно. — Сам ще ни заведе да изненадаме групата в засада. Беше толкова концентриран върху това, което чуваше, че включи и себе си в глутницата подсъзнателно.
Изведнъж погледна надолу към мен.
— Дишай, Бела.
Опитах се да направя това, което ми нареди. Можех да чуя тежкото дишане на Сет от другата страна на палатката и се опитах да дишам равномерно, така че да не изпадна в хипервентализация.
— Първата група е вече на горската поляна. Можем да чуем битката.
Стиснах здраво зъби.
Той се изсмя веднъж.
— Можем да чуем Емет — на него наистина му е приятно.
Опитах се да поема дъх едновременно със Сет.
— Втората група се приготвя — не внимават, все още не са ни чули.
Едуард изръмжа.
— Какво? — възкликнах аз.
— Говорят за теб — той стисна зъби. — От тях се очаква да се уверят, че няма да избягаш… Добър ход, Лея! Ммм, тя е доста бърза. — Той промърмори одобрително. — Един от новосъздадените улови миризмата ни и Лея го повали преди дори да може да се обърне. Сам й помага да го довършат. Пол и Джейкъб хванаха
