друг, но останалите вече се отбраняват. Нямат никаква представа какво да мислят за нас. И двете страни маневрират някак… — Не, нека Сам води. Дръпнете се настрани — промърмори той. — Разделете ги — не им позволявайте да се защитават един друг.
Сет изскимтя.
— Така е по-добре, закарай ги към поляната — одобри Едуард. Тялото му се мърдаше несъзнателно, докато гледаше, напрягащо се за движенията, които би направил. Ръцете му все още държаха моите; извих пръстите си през неговите. Поне не беше там долу. Внезапното отсъствие на звук бе единственото предупреждение.
Дълбокото забързано и отсеченото дишане на Сет спря и — тъй като темпото на дъхът ми беше с неговия — го забелязах.
Престанах да дишам — твърде ужасена дори и за да накарам дробовете ми да работят, когато осъзнах, че Едуард беше замръзнал като блок от лед до мен.
О, не. Не. Не.
Кой беше загубил? Те или ние? Боже, мой. Каква беше загубата ми?
Толкова бързо, че не бях сигурна точно как беше станало, бях на краката си, а палатката се сриваше в парцаливи късчета около мен. Едуард ли беше проправил изход? Защо? Мигнах, шокирана, към блестящата светлина. Сет беше всичко, което можех да видя, точно до нас, лицето му — само на шест инча от това на Едуард. Те се зяпнаха абсолютно концентрирано за една безкрайна секунда. Слънцето се отразяваше в кожата на Едуард и изпращаше танцуващи блясъци по козината на Сет.
И тогава Едуард прошепна бързо.
— Отивай, Сет!
Големият вълк изчезна на две лапи в сенките на гората.
Цели две секунди ли бяха минали? Изглеждаха като часове. Бях ужасена до точката на повдигане, породено от знанието, че нещо ужасно и нередно беше станало в полето. Отворих уста, за да поискам от Едуард да ме заведе там, и то веднага. Те се нуждаеха от него, нуждаеха се от мен. Ако трябва ще пролея кръвта си, за да ги спася, щях да го направя. Ще умра, за да го направя, както третата съпруга. Нямах сребърна кама в ръцете си, но щях да намеря начин…
Преди да можех да произнеса първата си сричка, се почувствах сякаш летях през въздуха. Но ръцете на Едуард изобщо не ме бяха пускали — бях само преместена, толкова бързо, че усещането беше като падане настрани.
Бях с гръб, притиснат в отвесно отсечена скала. Едуард стоеше пред мен, държейки ме в позиция, която познах изведнъж.
Облекчение премина през съзнанието ми в същото време, в което стомахът ми изпадна през петите ми.
Не бях разбрала.
Облекчение — нищо лошо не беше станало в полето.
Ужас — кризата беше тук.
Едуард заемаше отбранителна позиция — полуприклекнал, ръцете му — леко протегнати, така че разпознах с противна сигурност. Камъкът в гърба ми можеше да бъде и древните тухлени стени на италианската алея, където той бе застанал между мен и покритите с черни плащове войни на Волтури.
Нещо идваше за нас.
— Кой? — прошепнах.
Думите излязоха през зъбите му в ръмжене, което беше по-силно отколкото очаквах. Прекалено силно. Това означаваше, че беше твърде късно да се скрием. Бяхме в капан и нямаше значение кой чува отговора му.
— Виктория — каза той, просъсквайки думата като проклятие. — И не е сама. Усетила е миризмата ми, следвайки новосъздадените с внимание — не е възнамерявала да се бие заедно с тях. Направила е импулсивното решение да ме намери, предполагайки, че ти ще си там където съм аз. И е била права. Ти беше права. Била е Виктория.
Тя бе достатъчно близо, така че можеше да чува мислите й.
Успокоих се отново. Ако бяха Волтури, и двамата щяхме да бъдем мъртви. Но с Виктория нямаше нужда да умрем и двамата. Едуард би могъл да оцелее. Той беше добър боец, добър колкото Джаспър. Ако тя не бе довела твърде много други, той можеше да се бори да се измъкне, да се върне при семейството си. Едуард беше по-бърз от всеки друг. Би могъл да успее.
Бях толкова радостна, че беше изпратил Сет надалече. Разбира се, нямаше никой, към когото Сет можеше да се обърне за помощ. Виктория беше изчислила отлично времето за решението си. Но поне Сет беше в безопасност; не можех да видя огромния пясъчен вълк в главата си, когато си мислех името му, а само петнадесетгодишно момче.
Тялото на Едуард се премести — съвсем леко, но ме насочи накъде да гледам. Зяпнах черните сенки от гората.
Сякаш кошмарите ми идваха, за да ме поздравят.
Два вампира бавно се промъкваха към малкия отвор към лагера ни, с внимателни очи, непропускащи нищо.
Блестяха като диаманти на слънцето.
Едва можех да погледна русото момче — да, той беше просто момче, но беше мускулесто и високо, вероятно на моята възраст, когато е бил променен. Очите му — по-ярко червено, отколкото някога преди бях виждала — не можеха да задържат моите. Не можех да го гледам, въпреки че той беше най-близо до Едуард — най-близката опасност.
Защото няколко крачки настрани и няколко назад, Виктория ме зяпаше. Оранжевата й коса беше по- ярка, отколкото си я спомнях, повече като пламък. Тук нямаше никакъв вятър, но огънят около лицето й изглежда да трептеше леко, сякаш беше жив.
Очите й бяха черни и жадни. Тя не се усмихна, както винаги правеше в кошмарите ми — устните й бяха стиснати в тънка линия. Имаше нещо, наподобяващо удивително на котешки способности в начина, по който извиваше тялото си, лъвица в очакване на бесен спринт. Неспокойният й див поглед проблясваше между мен и Едуард, но не се спря на него за повече от половин секунда. Тя не можеше да откъсне очи от лицето ми, както аз не можех да откъсна моите от нейното.
Напрежение струеше от нея, почти се усещаше във въздуха. Можех да усетя желанието, всепоглъщащата я страст, която я държеше във властта си. Сякаш и аз можех да чуя мислите й, знаех какво си мислеше.
Беше толкова близо до това, което искаше — целта на цялото й съществуване в продължение на повече от година сега беше просто толкова близо.
Моята смърт.
Планът й беше толкова очевиден, сякаш бе факт. Голямото русо момче щеше да атакува Едуард. Веднага след като Едуард беше достатъчно разсеян, Виктория щеше да ме довърши. Щеше да бъде бързо — тя нямаше време за игрички тук — щеше да бъде напълно. Нещо, от което щеше да бъде невъзможно да се възстановя. Нещо, което дори вампирската отрова не можеше да поправи.
Тя трябваше да спре сърцето ми. Вероятно едната й ръка щеше да пробие гърдите ми, разбивайки го.
Нещо такова.
Сърцето ми биеше яростно, шумно, сякаш за да направи целта й по-очевидна.
В огромното разстояние — надалеч отвъд черната гора, един вълчи вой отекна в неподвижния въздух. Сет си беше отишъл, така че нямаше никакъв начин да си преведем звука.
Русият младеж гледаше Виктория с ъгълчето на окото си, чакайки нареждането й.
Беше млад по повече от един начин. Предположих, от блестящите му тъмночервени ириси, че не е вампир от много дълго. Щеше да бъде силен, но неумел. Едуард щеше да знае как да го победи. Едуард щеше да оцелее.
Виктория направи рязко движение с брадичката си към Едуард, безсловесно нареждайки на момчето да напада.
— Райли — Едуард каза с мек, умолителен глас.
