прекалено близо овалния предмет, обвит от кичури трепереща огнена коса. Едуард отново бе в движение. Бърз и хладно делови, той осакатяваше обезглавения труп.
Не можех да отида при него — не можех да накарам краката ми да ме послушат, те сякаш бяха оковани за земята. Но изследвах подробно всяко негово действие, търсейки по него някаква следа от нараняване. Сърцето ми си възвърна здравословния ритъм, когато не открих никакви рани. Той беше гъвкав и грациозен както винаги. Не виждах дори дрехите му някъде да се бяха разкъсали.
Той не погледна към мен — там, където бях замръзнала в ужас — докато трупаше на купчина все още мърдащите крайници и ги покри със сухи борови иглички. Не срещна шокирания ми поглед и когато хукна в гората след Сет.
Нямах време да се възстановя преди те двамата със Сет да се върнат, ръцете на Едуард бяха пълни с части от Райли. Сет носеше голямо парче — торса му — в устата си. Добавиха товара си към купчината и Едуард извади сребрист правоъгълен предмет от джоба си. Той натисна бутончето на запалката и приближи пламъка към изгнилото дърво. То веднага се запали — дълги езици оранжев огън плъзнаха бързо по кладата.
— Донеси всяко парче — каза Едуард с нисък глас на Сет.
Заедно, вампирът и върколакът претърсиха мястото, от време на време хвърляйки малки късове от мраморния труп в пламъците. Сет държеше парчетата със зъби. Мозъкът ми още не работеше достатъчно добре, за да разбера защо не се бе преобразил и да използва ръцете си. Едуард продължаваше да гледа само това, което вършеше.
И ето че вече свършиха, а силният огън изпращаше пурпурен задушаващ стълб към небето. Дебелият пушек се виеше бавно нагоре, изглеждайки по-огромен отколкото трябваше; миришеше на горящ тамян, а тази миризма не беше приятна. Беше прекалено тежка и силна.
Сет отново издаде онзи кикотещ звук дълбоко от гърдите си.
Усмивка пробяга по напрегнатото лице на Едуард.
Той протегна ръката си, дланта му — свита в юмрук. Сет се озъби, разкривайки дълга редица от остри като нож зъби и допря нос до ръката на Едуард.
— Добра отборна работа — промърмори Едуард.
Сет издаде звук, смесица от кашляне и смях.
После Едуард пое дълбоко въздух и се обърна бавно, за да застане срещу мен.
Не можех да разбера изражението му. Очите му бяха разтревожени, сякаш наблизо имаше друг враг — повече от разтревожени, бяха уплашени. Макар че не бе показал никакъв страх, когато се изправи срещу Виктория и Райли… Умът ми бе в застой, замаян и безполезен като тялото ми. Зяпнах го озадачено.
— Бела, скъпа — каза той с най-мекия си тон, приближавайки се към мен с прекалена забавеност, с протегнати ръце и длани напред. Както бях замаяна, това ми напомни за заподозрян, приближаващ към полицай и показващ, че не е въоръжен… — Бела, можеш ли да пуснеш камъка, моля те? Внимателно. Да не се нараниш.
Бях забравила за недодяланото ми оръжие, макар че сега осъзнавах, че го стисках толкова здраво, че ставите ми силно протестираха. Дали отново си бях счупила ръката? Карлайл щеше да ме гипсира отново.
Едуард се поколеба на няколко крачки от мен, все още с ръце във въздуха и с уплашени очи.
Отне ми няколко дълги секунди, за да си спомня как да движа пръстите си. После камъкът тупна на земята, докато ръката ми замръзна във въздуха в същата позиция.
Едуард леко се отпусна, когато ръцете ми вече бяха празни, но не се приближи повече.
— Няма от какво да се страхуваш, Бела — промърмори Едуард. — В безопасност си. Няма да те нараня.
Странното му обещание само ме обърка допълнително. Зяпнах го като малоумна, опитвайки се да разбера.
— Всичко ще се оправи, Бела. Знам, че сега си уплашена, но всичко свърши. Никой няма да те нарани. Няма да те докосна. Няма да те нараня — каза той.
Очите ми проблеснаха бясно и най-накрая намерих гласа си някъде в мен.
— Защо продължаваш да казваш това?
Направих нестабилна крачка към него, а той се отдалечи.
— Какво не е наред? — прошепнах аз. — Какво имаш предвид?
— Ти… — внезапно златистите му очи станаха объркани, както се чувствах и аз — … не си ли уплашена от мен?
— Уплашена от теб? Защо?
Направих още една крачка напред, залитайки и се спънах в нещо — най-вероятно в собствените ми крака. Едуард ме хвана и зарових лице в гърдите му и заплаках.
— Бела, Бела, толкова съжалявам. Всичко свърши, всичко свърши.
— Добре съм — задъхах се аз. — Добре съм. Просто… откачам. Дай ми… минутка.
Ръцете му се стегнаха около мен.
— Толкова съжалявам — повтаряше той отново и отново.
Притиснах се до него доколкото можех да дишам и после започнах да го целувам — по гърдите, по рамото, по врата — всяка част от него, която можех да достигна. Бавно, мозъкът ми започна да работи отново.
— Добре ли си? — питах аз настоятелно между целувките. — Тя нарани ли те изобщо?
— Абсолютно не — добре съм — каза той, заравяйки лице в косата ми.
— Сет?
Едуард се подсмихна.
— Повече от добре е. Всъщност е много доволен от себе си.
— Другите? Алис, Есме? Вълците?
— Всички са добре. И там всички е приключило. Там всичко е минало гладко, както и мислех. Най- лошото от всичко беше тук.
Оставих се да асимилирам това за момент, да проникне в ума ми и да го разбера.
Семейството и приятелите ми бяха добре. Виктория никога нямаше да се върне. Всичко беше свършило. Всички щяхме да сме добре.
Но не можех напълно да възприема добрите новини, тъй като все още бях много объркана.
— Кажи ми защо — настоях аз. — Защо си помисли, че се страхувам от теб?
— Съжалявам — каза той, извинявайки се отново — за какво? Нямах и представа. — Толкова съжалявам. Не исках да виждаш това. Да ме виждаш така. Знам, че сигурно съм те ужасил.
Трябваше да премисля и това за една минута, колебливия начин, по който се приближаваше към мен с ръце във въздуха. Сякаш щях да избягам, ако той се бе приближил бързо…
— Сериозно? — попитах накрая. — Ти… какво? Мислел си, че си ме уплашил? — изсумтях аз.
Това, че изсумтях беше добре — в гласа ми не можеше да се усети треперене или пречупване. Звучах изненадващо нормално.
Той постави ръка под брадичката ми и наведе главата ми назад, за да разчете изражението ми.
— Бела, аз просто — той се поколеба и после се насили да изрече думите — аз обезглавих и осакатих живо същество на около двадесет ярда от теб. Това не те ли притеснява?
Той се смръщи срещу мен.
Свих рамене. И свиването на раменете беше добре — доста красноречиво.
— Не съвсем. Притеснявах се само ти и Сет да не пострадате. Исках да помогна, но само толкова можех да направя…
Внезапно ядосаното му изражение накара гласа ми да заглъхне.
— Да — каза той стегнато — малкият ти номер с камъка. Знаеш ли, че почти ми докара сърдечен удар? А това не става много лесно.
Бесният му поглед ме стряскаше и се затрудних с отговарянето.
— Исках да помогна… Сет беше ранен…
— Сет само се преструваше, че е ранен, Бела. Беше номер. И тогава ти…! — той поклати глава, неспособен да довърши. — Сет не можеше да види какво правиш, затова аз трябваше да се намеся. Сега
