Сет е малко сърдит, че победата не е изцяло негова.
— Сет се е… преструвал?
Едуард кимна сковано.
— Оо.
И двамата погледнахме към Сет, който усърдно ни игнорираше, гледащ към пламъците. Самодоволство струеше от всеки косъм от козината му.
— Е, не знаех — казах аз, защитавайки се. — А и не е лесно да си единственият безпомощен човек наоколо. Само почакай да стана вампир! Няма да стоя отстрани следващия път!
Дузина емоции преминаха по лицето му преди то да придобие развеселено изражение.
— Следващия път? Да не би скоро да очакваш друга война?
— С моя късмет — кой знае?
Той завъртя очи, но виждах, че направо лети — облекчението беше много приятно и за двама ни. Беше свършило.
Или… беше ли всъщност?
— Почакай. Не каза ли нещо преди това… — сепнах се аз, припомняйки си какво точно беше преди — какво щях да кажа на Джейкъб? Раздвоеното ми сърце биеше болезнено. Беше трудно да повярвам, почти невъзможно, но най-трудната част от деня още не беше минала — но аз продължих, въпреки това. — За усложнение? За Алис, че трябвало да задължи Сам да изпълни плана. Каза, че било близо. Какво е било близо?
Очите на Едуард просветнаха към Сет и те си размениха погледи.
— Е? — попитах аз.
— Всъщност е нищо — каза бързо Едуард. — Но ние трябва да тръгваме…
Той започна да ме тегли към гърба си, но аз се опънах и отдръпнах настрани.
— Дефинирай ми нищо.
Едуард взе лицето ми с две ръце.
— Имаме само минутка, така че не се паникьосвай, става ли? Казах ти, че няма защо да се страхуваш. Довери ми се за това, моля те?
Кимнах, опитвайки се да скрия внезапния страх — колко още можех да понеса преди да рухна?
— Няма причина да се страхувам. Ясно.
Той сви устни за секунда, докато решаваше какво да каже. После внезапно погледна към Сет, сякаш той го бе повикал.
— Какво прави тя? — попита Едуард.
Сет изскимтя — звукът беше загрижен и притеснен. Накара космите по врата ми да настръхнат. Всичко беше мъртвешки тихо за една безкрайна секунда.
И тогава Едуард се задави.
— Не! — и една от ръцете му се протегна във въздуха, сякаш за да сграбчи нещо, което не можех да видя. — Недей…!
Тялото на Сет потрепери и той нададе вой, изпълнен с агония и изтръгнат дълбоко от дробовете му.
Едуард падна на колене в същия момент, хващайки главата си с две ръце, лицето му беше набраздено от болка.
Извиках веднъж от страх и паднах на колене до него. Опитах се да издърпам ръцете му от лицето му — глупаво от моя страна, защото дланите ми бяха студени и влажни от пот и се хлъзгаха по мраморната му кожа.
— Едуард! Едуард!
Очите му се фокусираха върху мен — с видимо усилие той отпусна стиснатите си зъби.
— Всичко е наред. Ще се оправим. Всичко… — гласът му се пречупи и той потрепери отново.
— Какво става? — проплаках аз, докато Сет виеше измъчено.
— Добре сме. Ще се оправим — задъха се Едуард. — Сам, помогни му…
И изведнъж осъзнах, че когато каза името на Сам, той не говореше от свое име или от името на Сет. Никаква невидима сила не ги нападаше. Този път проблемът не беше тук.
Той използваше цялата численост на глутницата.
Бях изразходила цялата си енергия. Тялото ми беше безсилно. Паднах, но Едуард ме хвана преди да съм се ударила в камъните. Той скочи на крака, държейки ме в ръцете си.
— Сет! — изкрещя Едуард.
Сет беше приклекнал, все още в агония и гледаше сякаш смяташе да се втурне право в гората.
— Не! — нареди Едуард. — Отиваш си право вкъщи. Сега. Възможно най-бързо!
Сет изскимтя, клатейки огромната си глава настрани.
— Сет. Довери ми се.
Големият вълк се загледа в отчаяните очи на Едуард за един миг и после се изправи и полетя към дърветата, изчезвайки като призрак.
Едуард ме прегърна здраво и после и ние профучахме през сенчестата гора, но по различен път от този, който вълкът беше поел.
— Едуард — преборих се със свитото ми гърло и проговорих. — Какво е станало, Едуард? Какво се е случило със Сам? Къде отиваме? Какво става?
— Трябва да се върнем на игрището — каза ми той с нисък глас. — Знаехме, че има голяма вероятност това да се случи. По-рано тази сутрин, Алис го видя и предаде на Сам и Сет. Волтури са решили, че е време да се намесят.
Волтури.
Прекалено много. Мозъкът ми отказа да направи някакъв извод от думите, сякаш се преструваше, че не разбира. Дърветата се тресяха като минавахме покрай тях. Той тичаше надолу толкова бързо, че усещането беше сякаш падахме стремглаво, изпуснали контрол.
— Не се паникьосвай. Те не са дошли за нас. Просто нормалното евентуално появяване на тези, които обикновено разчистват след такива случаи. Нищо важно, те просто си вършат работата. Разбира се, трябва да са изчислили момента на пристигането си много точно. Което ме кара да вярвам, че никой в Италия не би тъгувал, ако тези новосъздадени бяха намалили сметката на семейство Кълън. — Думите излязоха през зъбите му тежки и сурови. — Ще знам със сигурност какво са си мислели, когато се появят на игрището.
— За това ли се връщаме там? — прошепнах аз. Можех ли да се справя с това? Нежелани картини на диплещи се черни роби пропълзяха в съзнанието ми и аз се постарах да се отърся от тях. Бях близо до точката си на пречупване.
— Това е част от причината. Главно се връщаме, защото ще е по-безопасно за нас да се представим всички заедно. Те нямат причина да ни безпокоят, но… Джейн е с тях. Ако тя разбере, че ние сме сами някъде далеч от другите, това би я изкушило. Както Виктория, Джейн вероятно ще се досети, че съм с теб. Разбира се, Деметри е с нея. Той би могъл да ме намери, ако тя го помоли.
Не исках и да си мисля за това име. Не исках да виждам онова ослепително изискано детско лице в главата си. Странен звук излезе от гърлото ми.
— Шшт, Бела, шшт. Всичко ще бъде наред. Алис може да го види.
Алис може да го види? Но тогава… къде са вълците? Къде е глутницата?
— Глутницата?
— Трябваше бързо да се махнат. Волтури не вярват на примирия с върколаци.
Усещах как дишането ми се ускорява, но не можех да го контролирам. Започнах да се задъхвам.
— Кълна се, те ще са добре — обеща ми Едуард. — Волтури няма да разпознаят миризмата им, няма дори да разберат, че вълците са тук — те не са вид, който им е познат. Глутницата ще бъде добре.
Не можех да разбера какво ми обясняваше. Концентрацията ми беше разкъсана от всичките ми страхове. Ще се оправим, беше казал той преди… и Сет, виещ в агония… Едуард беше избегнал първия ми въпрос, разсейвайки ме с Волтури…
Бях на ръба — държах се само с върховете на пръстите си.
Дърветата бяха замазани петна, които минаваха покрай него като буйни води.
— Какво е станало? — прошепнах отново. — Преди това. Когато Сет виеше? Когато те болеше?
