Едуард се поколеба.
— Едуард! Кажи ми!
— Всичко свърши — прошепна той. Едва го чувах от вятъра, който създаваше със скоростта си. Върколаците не бяха преброили своята половина… мислели са, че това са били всичките. Разбира се, Алис не би могла да види…
— Какво е станало?!
— Един от новосъздадените се е криел… Лия го е намерила — доста глупава и самонадеяна постъпка от нейна страна, опитвала се е да докаже нещо. Нападнала го е сама…
— Лия — повторих аз и се усетих прекалено слаба, за да почувствам срам от облекчението, което премина през мен. — Тя ще се оправи ли?
— Лия не е ранена — промърмори Едуард.
Гледах го за една дълга секунда.
Сам, помогни му — беше казал Едуард. На него, не на нея.
— Почти стигнахме — каза Едуард и загледа в една точка в небето.
Автоматично очите ми проследиха погледа му. В небето имаше тъмен пурпурен облак, ниско над дърветата. Облак? Но беше толкова необичайно слънчево… Не, не беше облак — разпознах плътната струя пушек, точно като тази в нашия лагер.
— Едуард — казах аз с едва доловим глас. — Едуард, някой е пострадал.
Бях чула отчаянието на Сет, бях видяла мъката, изписана по лицето на Едуард.
— Да — прошепна той.
— Кой? — попитах аз, макар и вече да знаех отговора.
Разбира се, че знаех. Разбира се.
Дърветата се забавяха около нас, тъй като достигахме крайната си цел.
Отне му дълъг момент, за да ми отговори.
— Джейкъб — каза той.
Можех само да кимна веднъж.
— Разбира се.
И тогава се изплъзнах от ръба, за който се държах вътре в главата си.
Всичко потъна в тъмнина.
Първото нещо, което усетих беше допира на студени ръце. Повече от един чифт. Две ръце ме държаха, една длан лежеше на бузата ми, пръсти ме милваха по челото и още няколко пръста, натискащи леко китката ми.
Тогава чух и гласовете. Първоначално бяха само лек шум и после се усилиха и станаха ясни, сякаш някой увеличаваше звука на радио.
— Карлайл, минаха пет минути — каза гласът на Едуард разтревожен.
— Ще се свести, когато е готова, Едуард — каза гласът на Карлайл, винаги спокоен и сигурен. — Прекалено много неща й се струпаха днес. Нека съзнанието й се защити.
Но съзнанието ми не беше защитено. Беше хванато в капан от знанието, което не ме беше напуснало, дори в безсъзнание — болката, която беше част от чернотата.
Почувствах се напълно разделена от тялото си. Сякаш бях заключена в някаква малка част от главата си и вече не се контролирах аз. Но не можех да направя нищо по въпроса. Агонията беше прекалено силна за това. Нямаше как да й избягам.
Джейкъб.
Джейкъб.
Не, не, не, не…
— Алис, колко време имаме? — попита Едуард настоятелно, гласът му все още бе напрегнат. Успокоителните думи на Карлайл не бяха подействали.
Сякаш от много далеч, гласът на Алис прозвуча. Беше весел и закачлив.
— Още пет минути. А Бела ще отвори очи след тридесет и седем секунди. Дори не се съмнявам, че тя ни чува сега.
— Бела, мила? — попита мекият и успокоителен глас на Есме. — Чуваш ли ме? Сега си в безопасност, скъпа.
Да, аз бях в безопасност. Това имаше ли изобщо значение?
Тогава хладни устни се доближиха до ухото ми и Едуард каза думите, които ми позволиха да избягам от мъката, която ме беше затворила в собствената ми глава.
— Той ще оживее, Бела. Джейкъб Блек оздравява дори сега, докато ти говоря. Той ще се оправи.
Болката и страхът изчезнаха и аз отново открих пътя към тялото си. Клепачите ми трепнаха.
— О, Бела — въздъхна облекчено Едуард и устните му докоснаха моите.
— Едуард — прошепнах аз.
— Да, тук съм.
Насилих очите си да се отворят и погледът ми се озова срещу топло златните му очи.
— Джейкъб ще е добре? — попитах аз.
— Да — обеща той.
Огледах внимателно очите му, търсейки някакъв знак, че той само ме успокояваше, но те бяха съвсем ясни.
— Самият аз го прегледах — каза Карлайл; извърнах глава, за да намеря лицето му, което беше само на няколко крачки от мен. Изражението на Карлайл беше сериозно и успокоително едновременно. Беше невъзможно да се усъмниш в него. — Животът му не е в опасност. Той се лекува с невероятно темпо, макар че нараняванията му са достатъчно големи, че да му отнеме няколко дни, за да се възстанови, дори и скоростта на оздравяване да се запази. Веднага щом приключим тук, ще направя каквото мога, за да му помогна. Сам се опитва да му помогне да се преобрази в човешката си форма. Така ще бъде по-лесно да го лекуваме — Карлайл се усмихна леко. — Никога не съм учил за ветеринар.
— Какво е станало с него? — прошепнах. — Колко лоши са нараняванията му?
Лицето на Карлайл отново стана сериозно.
— Друг вълк е бил в беда…
— Лия — задъхах се аз.
— Да. Той я е изблъскал от пътя на атаката, но не е имал време да се защити. Новосъздадения го обвил с ръце. Повечето от костите в дясната му страна бяха натрошени.
Потреперих.
— Сам и Пол са пристигнали там навреме. Той вече се подобряваше, когато го върнаха в Ла Пуш.
— Той ще се възстанови? — попитах аз.
— Да, Бела. Няма да му останат никакви перманентни повреди.
Поех си дълбоко дъх.
— Три минути — обяви Алис тихо.
Напрегнах се, опитвайки се да се изправя. Едуард разбра какво се опитвам да направя и ми помогна да стана на крака.
Кълънови стояха в свободен полукръг около големия огън. Трудно се забелязваха някакви пламъци, само плътния пурпурно-черен пушек, носещ се като зараза над светлата трева. Джаспър стоеше най-близо до огромната изкуствена мъгла и в нейната сянка кожата му не блестеше, както блестеше кожата на останалите. Той беше с гръб към мен, раменете му бяха напрегнати, ръцете му — леко изопнати. Там имаше нещо, в сянката му. Нещо, над което се беше навел с внимателна бдителност.
Бях прекалено вдървена, за да усетя нещо повече от лек шок, когато разбрах какво беше това.
На игрището имаше осем вампира.
Момичето се беше свило на топка до пламъците, ръцете й бяха обвити около краката й. Беше доста млада. По-млада от мен — изглеждаше на около петнадесет, беше слаба и с тъмна коса. Очите й бяха фокусирани върху мен, а ирисите й бяха отвратително ярко червени. Доста по-ярки от тези на Райли, сякаш пламтяха. Те се завъртяха диво, явно извън контрол.
Едуард видя учуденото ми изражение.
