Пантерата и перлата

— А къде работеше? — продължи да пита Калид.

— В Бостън. Преподавах в едно училище там.

— Училище?

— Основно училище. До четвърти клас.

Калид вдигна въпросително вежди.

— Децата са около десетгодишни.

— И никога ли не си искала да имаш собствени деца? — Погледът на черните му очи проникваше до дъното на душата й.

— Да, някой ден. Когато настъпи подходящият момент.

— И когато се появи подходящият мъж?

— Да — отвърна предпазливо Сара.

Каква беше целта на този разговор? Досега той предпочиташе директния подход, а не учтивия разговор. Да не би да променяше методите си? Той беше опасен, Сара се страхуваше да му се довери и да се успокои.

В този момент в стаята влезе една прислужница, която носеше поднос с кафе. След като го остави на инкрустираната махагонова масичка пред Калид, момичето се оттегли.

— Седни — обърна се той към Сара и тя се отпусна на покрития с дамаска диван.

— Кафе? — предложи й Калид.

— В него има ли опиат? — Сара задържа погледа му. Той бе достатъчно възпитан, за да се усмихне.

— Позволи ми да ти задам един въпрос. Ако те бях отвел настрана в Топкапъ и те бях попитал дали ще дойдеш с мен, щеше ли да се съгласиш?

— Разбира се, че не.

— Тогава какъв избор ми остави, освен да те упоя и отвлека?

— Калид, никога ли не ти е хрумвало, че може и да не получиш това, което искаш?

— Не — отвърна искрено той и наля от кафето в изящна порцеланова чашка.

— Значи единствената ти алтернатива бе да ме отвлечеш?

— Да.

Сара изпусна дълбока въздишка.

— Изглежда Англия изобщо не ти е повлияла.

— Напротив — отвърна той с английски акцент. Наистина звучеше като англичанин. — Баба ми казва, че съм се превърнал в човек от Запада. Мисли, че моето желание към теб е чисто и просто английска приумица.

Сара извърна поглед, коленете й бяха отмалели. Това, че го чу да говори за влечението си към нея по този начин, имаше по-голям ефект от най-страстната му прегръдка. Сара се радваше, че е седнала, толкова отмаляла се чувстваше.

Калид й подаде чашка кафе.

— Може би наистина останах в Англия твърд много. Сега никъде не се чувствам у дома си.

— Мислех, че домът ти е тук.

Той се усмихна нерадостно.

— Говориш така, защото не си туркиня. За един турчин, аз съм твърде снизходителен. Тук се възхищават на силната ръка. А жените са объркани от моята… дискриминация. Според тукашните разбирания с колкото повече жени спи един мъж, толкова по-мъжествен е той, а аз просто не се побирам в представите им, тъй като в това отношение си имам друго мнение.

Сара едва не се задави с кафето си.

— Не бих се съгласила — отвърна тя, като се за кашля.

— Козем много се тревожи за мен — отбеляза тъжно Калид.

„Козем не бе свидетелка на двата ни последни спора, които бяха истински битки“, помисли си Сара, но на глас каза:

— Защо?

— Не споделя вкусовете ми.

— Моля?

— Мисли, че ти си твърде слаба, и се съмнява дали ще можеш да родиш деца.

Сара постави чашката на масата.

— Калид…

Той вдигна ръка, за да не го прекъсва.

— Не се тревожи, уверих я, че греши и в двата случая.

Сара отвори уста да протестира, но след това забеляза веселия блясък в очите му. Подиграваше ли й се?

— А сега — продължи той, като се приведе леко към нея — да продължим с урока.

През следващите два часа говориха за много и различни неща, след това Калид й каза, че може да се оттегли.

Докато вървеше към покоите си между двамата евнуси, Сара осъзна, че всъщност за пръв път се срещаше с Калид, без той да я докосне.

* * *

Измина още една седмица, преди Калид отново да я повика при себе си Сара се опита да си внуши, че не е разочарована. Разбираше, че нарочно я държеше в напрежение. Не знаеше дали ще изпрати да я повикат и ако го направеше, дали ще я докосне, така че се намираше в постоянно тревожно очакване.

Накратко, водеше живот на жена от харема.

Когато Мемтаз се втурна възбудена в стаята й, Сара разбра, че пашата отново я е повикал.

— Тази вечер ще правите компания на господаря, но преди това, през следобедните часове, ще отидете на открития базар Кахули. — Мемтаз плесна доволно с ръце.

— А това забавно ли е?

— Разбира се. Ще вземете сладкиши и питиета и ще спрете по обратния път за… — Мемтаз се поколеба.

— Пикник?

— Да, да! Пикник.

— Чия е тази идея? — попита подозрително Сара.

— Valide pashana мисли, че имате нужда да излезете извън двореца.

Сара дори за миг не повярва на това. Вече бе започнала да опознава старата жена и знаеше, че за тази покана тя има друг мотив и със сигурност си е наумила нещо.

— Ти няма ли да дойдеш? — обърна се Сара към дребната прислужница.

— Този път не. Но и преди съм излизала и вярвам, че някой ден пак ще го направя.

— Мемтаз, ти си познавала майката на Калид, така ли е? — попита замислено Сара.

— Да, мистрес. Познавах я много добре.

— Как изглеждаше тя?

— Като вас — отвърна Мемтаз и се усмихна.

— Като мен? Наистина ли?

— О, да. Тя също пристигна тук против волята си. Както вече ви казах, беше пленница. Но тя много обикна стария паша и изживя остатъка от живота си в щастие тук.

— И никога не е искала отново да се върне вкъщи?

— Мисля, че таеше в себе си копнеж, да, копнеж, който предаде на сина си. Той много искаше да отиде в Англия, да я види и заради нея.

— Как изглеждаше тя?

— О, беше изключително красива! След като я видя, пашата вече нямаше очи за никоя друга. До смъртта си не си взе друга жена.

— Тя беше ли руса?

— Не толкова, колкото вас. Нейната коса бе по тъмна, с цвят на кехлибар. Когато се усмихнеше, на