Джеймс преглътна с усилие.
— Аз… не мисля, че разбирате ситуацията, мистър Дънфорд. Пашата е купил Сара за себе си, за своите собствени нужди. За… удоволствие.
Червеното лице на Дънфорд почервеня още повече.
— О! Това е съвсем различно. Според местните закони, жените са лична собственост. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа, но в този случай не можем да направим почти нищо. Не можем да налагаме нашите ценности и разбирания на една чужда култура. Самото посолство е гост тук.
Джеймс впи тревожен поглед в секретаря.
— Искате да ми кажете, че не може да се направи абсолютно нищо? — попита невярващо той.
Дънфорд се покашля леко.
— Не, не е точно така. Въпросът е в това, че независимо на колко западно влияние са били изложени, тези хора, изглежда, се връщат към своите варварски обичаи, когато на тях им скимне и султанът ги поощрява. Той е пълновластен господар тук и може просто да ни изхвърли. Трябва да действаме внимателно, ако искаме търговията и бизнесът ни да върви.
Джеймс не отвърна нищо. Не искаше да загуби бизнеса си, нито пък да причини фалит на американските предприятия в Константинопол. Секретарят Дънфорд му описа реалистична и не много окуражителна картина.
— Можем ли поне да се осведомим за положението? — попита Джеймс.
— Разбира се, разбира се — отвърна припряно Дънфорд, като взе писалката си. — Само ми разкажете подробности, аз ще говоря с посланика и ще видя какво може да се направи.
Джеймс изпусна измъчена въздишка, след това започна да разказва.
Роксалена огледа с преценяващ поглед различните дреболии, наредени на пода на тепидариума в Топкапъ и сви рамене.
— Не виждам тук нищо, което да притежава кой знае каква стойност — обърна се тя към суетящата се продавачка, която веднага се впусна подробно да хвали стоката си — коприна от Дамаск и дантела от Ерусалим. Роксалена просто вдигна ръка, за да накара жената да замълчи.
— Отнеси тези неща в покоите ми — каза тя на продавачката, която идваше често в двореца с пълни вързопи със стока. — Искам да обмисля на спокойствие дали да купя нещо.
Ширза помогна на жената да събере дантелите и платовете и да ги отнесе в покоите на Роксалена, далеч от любопитните очи на жените от харема. След като влязоха в стаите на принцесата, Ширза затвори вратата към коридора, а Роксалена им направи знак да влязат във вътрешната стая, където спеше.
— Разстели отново всичко тук — Тя посочи към леглото си.
Жената се подчини и Роксалена избра две обсипани с мараит сребърни гривни, както и една роба за баня от неизбелен египетски памук, която подари на Ширза. След това с поглед направи знак на прислужницата да се отдалечи. Ширза бързо отиде до вратата и застана там на пост.
— Ще ходите ли скоро в Двореца на орхидеята? — Роксалена се обърна към жената с обичайния си спокоен тон, като й плати бижутата, които бе избрала.
Жената кимна.
— Това е част от обичайния ми път, принцесо. Трябва да отида там следващата седмица.
Роксалена хвърли поглед към Ширза, която й кимна окуражително. Принцесата бръкна в широкия ръкав на кафтана си и извади банкнота от двеста турски лири. Скъса я на две и очите на жената се ококориха от изумление.
— В харема в Двореца на орхидеята има една жена от Запада, с дълга руса коса — каза принцесата. — Казва се Сара. Искам от теб да я намериш и да й предадеш бележката, която сега ще ти напиша. Когато се върнеш тук с доказателство, че наистина си я намерила и си говорила с нея, ще ти дам другата половина от банкнотата.
Продавачката закима енергично. Трябваше да работи шест месеца, за да събере парите, които принцесата размахваше пред нея, затова с готовност се съгласи да изпълни поръчението на султанската дъщеря.
— Разбираш ли какво искам от теб?
— Да, мистрес. Да.
— Много добре. — Роксалена отиде до тоалетната си масичка и написа внимателно на турски: „Пратих вест на братовчед ти къде се намираш. Той ще се уговори с посолството ви да те освободят. Не се отчайвай.“ — След това добави на английски. „Аз съм твоя приятелка. Ще ти помогна.“ Роксалена не се подписа. Духна върху мастилото, за да изсъхне по-бързо, сгъна бележката и я подаде на продавачката.
— Кажи на Сара, че аз те изпращам. Не забравяй, че трябва да ми донесеш доказателство. Кичур коса, нещо лично, нещо да ми покаже, че си й дала бележката.
Роксалена добре си даваше сметка, че продавачката може да я измами, за да вземе парите.
Жената взе бележката и едната половина на банкнотата и ги скри в елечето си.
— И ако споменеш някому за това, ще се погрижа баща ми сурово да се разправи с теб — добави принцесата.
Продавачката изглеждаше наистина уплашена.
— Сега можеш да си вървиш — нареди властно Роксалена.
Жената събра набързо стоката си, след това Ширза я придружи до коридора, където я чакаха придружаващите евнуси. Когато Ширза се върна, Роксалена сграбчи ръката й.
— Мислиш ли, че ще успее?
Ширза стисна окуражително ръката на принцесата.
— Мисля, че всичко ще е наред, господарке.
— Сара ми липсва — заяви тъжно Роксалена, като захапа долната си устна.
— Отново ще я видите.
Роксалена кимна, но изражението на лицето й подсказваше, че изобщо не бе убедена в това.
Калид крачеше неспокойно напред-назад в стаята си за аудиенции, като прокарваше от време на време пръсти през косата си. Бричовете му за езда бяха изцапани с кал, на единия му ръкав имаше дупка, дори едната му буза бе изцапана. Всеки път, когато вратата се отваряше и влизаше слуга, за да предаде съобщение, той се обръщаше с очакване, но след това отново отклоняваше поглед.
— Къде ми е конят? — изрева той на коняря, който бе имал нещастието да се изпречи на пътя му. Човекът се закова на място.
— Оседлават го, господарю. Хан бе толкова изморен, след като се върнахте, че трябваше целия да го натрием…
— Не искам да слушам извинения! — изрева отново Калид. — Тук съм вече от десет минути и още ме сте ми довели отпочинал кон! Ако не получа… — Калид спря посред изречението си, когато вратите и отвориха още веднъж, за да пропуснат главния евнух, който държеше Сара в желязната си хватка.
Калид впи поглед в нея. Ръцете й бяха вързани отпред, воалът й се бе свлякъл до раменете, очите й бяха подути и зачервени. Калид се втурна напред и я прегърна, като й говореше нещо успокоително на турски. Сара бе толкова изтощена и отчаяна, че облегна уморено на гърдите му и склони глава на рамото му.
— Добре ли си? — прошепна й той на английски. Току-що се върнах, след като те бях търсил. — Той я целуна по страните, по челото, по очите, по всяко място, до което можеха да достигнат устните му.
— Добре съм — прошепна в отговор Сара, като се чудеше защо се чувства толкова уютно в прегръдките му, след като се бе опитала да избяга именно от него.
— Всички вие, вън! — извика на турски той, обръщайки се към останалите хора в помещението. — Ахмед, ти остани.
Главният евнух се обърна и зачака със скръстени пред гърдите си ръце и безизразно лице.
