Сара си спомни какво бе чувала за прочутите пазарлъци, когато ставаше дума да се купи нещо в Средния Изток. Тези хора бяха превърнали това в изкуство.
— Разбира се, че не — отвърна Козем. — Той трябва да се чувства поласкан, че продава нещо на
Сара извърна поглед, за да скрие усмивката си. Когато отминаха по-нататък, продавачът се затича след тях и накрая старата жена получи урната, разбира се, на цената, на която бе настояла.
След около час евнусите бяха толкова натоварени с най-различни стоки, че Ахмед трябваше да ги изпрати обратно в колите, за да ги оставят. Когато главният евнух започна да им дава наставления, а Козем се спря, възхитена от чифт обици, Сара разбра, че точно сега е настъпил дългоочакваният шанс за бягство. Грабна два подноса с бижута и ги преобърна. Пръстени, гривни и диадеми се разпръснаха по земята. Собственикът на сергията закрещя, наскачаха и други продавачи да му помогнат, а Сара откачи две малки килимчета от куките им и ги запрати в лицата на двамата мъже, които стояха най-близо до нея. След това се затича колкото й държат краката, тъй като в този момент Козем се обърна, за да види каква бе причината за цялата тази врява, а главният евнух се развика тревожно.
Евнусите хвърлиха стоките на земята и, заедно с главния евнух се втурнаха след нея. Сара уви фереджето около ръката си, за да може да тича по-бързо, след това зави зад един ъгъл, където се блъсна в един човек, който водеше магаре, натоварено с кошове със зелени смокини. Тя се обърна рязко и се насочи в противоположната посока, където хората заотстъпваха да й направят път. Сара продължи да тича, докато излезе от пазара. Пред нея се виждаха къщи с широки дворове с фонтани пред тях. Това очевидно бе някакъв жилищен квартал, но Сара продължи да тича, докато болката в гърдите й стана толкова непоносима, че тя не можеше да продължи повече, и се облегна на стената на една къща, като едва успяваше да си поеме дъх. Тъкмо попиваше потта от лицето си с края на туниката си, когато вратата на къщата се отвори и оттам излезе една забулена жена, която изля на улицата ведро с вода. Жената се обърна и я забеляза. Махна й с ръка. Сара най-накрая разбра, че непознатата й прави знак да я последва. Не вярвайки на късмета си, младата жена се огледа отново за преследвачи, след което влезе в къщата.
В гостната, където я въведоха, имаше тъкан на ръка килим и голяма маса с няколко стола, поставени пред огромна камина, която заемаше почти цялата стена. Въпреки горещината, в камината гореше слаб огън, на който бе сложен някакъв съд. В ъгъла, в красиво изработена люлка, спеше бебе, на една верига от тавана висеше газена лампа.
Жената махна воала от лицето си и предложи на Сара да седне. Тя се отпусна на стола, като също махна фереджето и яшмака си и изпусна въздишка на благодарност. Жената вдигна готварския съд и го свали от куката, като попита по този начин Сара дали е гладна. Тя поклати отрицателно глава и направи знак, че е жадна. Непознатата извади една кана, наля в чаша разредено с вода вино и й го подаде. Тя изпи половината на един дъх, като се намръщи, защото питието беше много горчиво, но утоли жаждата й. Почина си малко, след това изпи останалото, облегна се назад и затвори очи.
От задната стая се появи един мъж и жената му направи знак с поглед, като посочи към Сара. Мъжът кимна, че е разбрал, и се оттегли бързо, като спусна завесата, разделяща двете стаи.
Изминаха няколко минути, преди Сара да отвори очи. Спасителката й седеше да един стол срещу нея и шиеше нещо. Сара се опита да си спомни нещо на турски.
—
Непознатата кимна и се усмихна.
— Мога ли да наема някоя кола оттук до пристанището? — попита Сара.
Джеймс живееше близо до пристанището. Жената обаче сви рамене, показвайки по този начин, че не е разбрала. Сара впери поглед в нея, озадачена. Когато й благодари, непознатата бе разбрала. Може би и тя говореше съвсем малко турски. Може би бе арменка или черкезка. Тези хора си имаха свой квартал в града, където говореха само на родния си език. Сара опита отново, като попита на какво разстояние се намира от морето. Нямаше никаква представа дали бе тичала в посока към морето или обратно, толкова пъти бе завивала и сменяла посоките.
Жената отново сви рамене, след това стана, сипа в една купа от яхнията, която бе сготвила, и сложи купата пред Сара, заедно с една дървена лъжица. В този миг Сара осъзна, че умира от глад. Не бе хапвала нищо след закуската от сирене и мед, а и след като тича толкова дълго, съвсем се бе изтощила. Започна да се храни с охота, когато изведнъж вратата откъм улицата се отвори рязко и на прага застана Ахмед, главният евнух на шах Калид.
ГЛАВА 6
Джеймс Уулкът чакаше, изпълнен с безпокойство, в канцеларията на заместник-секретаря на американското посолство на Съединените щати в Константинопол, като мачкаше в ръце меката си филцова шапка. Носеше тъмносин редингот с двойно закопчаване, същата по цвят жилетка и сиви панталони. Вратовръзката му също беше в сив цвят, а чифт гълъбовосиви ръкавици се подаваха от джоба на жилетката му.
Джеймс смяташе, че за да го приемат сериозно с нужната тежест, трябва да е облечен подходящо за случая. Покрай него се суетяха нисши служители, които мъкнеха купища документи. Отляво беше поставено американското знаме. Широкият му ръб бе обшит със златни конци. Джеймс се взираше в портрета на президента Честър А. Артър на стената срещу него, когато вратата на канцеларията се отвори и един млад човек, който очевидно бе постъпил на работа съвсем скоро, се приближи до него.
— Секретарят Дънфорд ще ви приеме.
Джеймс се изправи на крака и влезе във вътрешното помещение, което беше мебелирано с тиково дърво и бук, а на пода имаше дебел килим. Тежки червени завеси със златни пискюли частично скриваха прозореца, който, разбира се, беше с решетки, а на пиедестал до вратата бе поставен бюстът на президента Линкълн.
Секретарят Дънфорд заобиколи масивното си бюро и подаде ръка на Джеймс, който я стисна, след това се отпусна на предложения му стол.
— За мен е удоволствие да се срещна с вас, мистър Уулкът. Научих, че тук имате процъфтяващ бизнес. Винаги изпитвам гордост, когато се запозная с американци, които са преуспели в чужбина. Техните успехи влияят положително не само на нас, а и спомагат местните да си изградят вярна представа за нашата страна. С какво ние, в посолството, бихме могли да сме ви от полза?
Дънфорд беше внушителен мъж на около четирийсет години, с червендалесто лице и самодоволния вид на преуспяващ в кариерата си дипломат. Носеше късо сако с карирани панталони и къси, намазани с восък, мустаци. Джеймс леко прочисти гърлото си.
— Вижте, мистър Дънфорд, преди шест месеца от Бостън на гости ми дойде моята братовчедка Сара. През това време тя разгледа забележителностите на града, включително и местните църкви и много се заинтересува от харема в Топкапъ.
— Това място особено ясно разкрива варварските обичаи в тази страна — отбеляза Дънфорд, като се намръщи.
— Да, разбира се. Но Сара настояваше да го види и тъй като ми беше известно, че султанът търси учителка по английски за дъщеря си, уредих тя да заеме тази длъжност.
Дънфорд вдигна учудено вежди.
— И правилно ли постъпихте?
— Очевидно не. В началото не виждах нищо лошо в това, тъй като султанът винаги е бил много толерантен, но Сара прекара в харема около три седмици и след това изчезна.
— Изчезна?!
— Да. Получих съобщение от принцесата, че е била продадена на пашата на Бурса срещу голяма сума пари и един много скъп меч, наследствена собственост, който султанът искал да притежава от много време.
— Пашата на Бурса? — отвърна Дънфорд, като се усмихна. — Но това не е никакъв проблем, мистър Уулкът. Пашата е много разумен човек, при това с оксфордско образование. Просто ще се свържа с него и ще го помоля да ви върне братовчедката.
