страните й се образуваха трапчинки. Тя притежаваше и трапчинката на брадичката, която господарят ми е наследил. — Мемтаз се огледа из стаята. — Къде е вашето
— Моето какво?
— Воалът пред лицето ви. Може да излезете само ако го носите, забулена плътно до очите.
— Мемтаз, не мисля, че имам фередже. Откакто пристигнах тук, не съм излизала от двореца.
— О, да, разбирам. Ще ви донеса. Трябва да се приготвите. Фургоните ще бъдат тук в един часа.
Дрехата, за която говореше Мемтаз, обгръщаше раменете и главата и скриваше всичко, освен очите на жената. Когато жените се събраха пред Вратите на щастието, където стоеше и главният евнух, Ахмед, малката процесия изглеждаше като редица мумии или призраци.
Ахмед назначи двама евнуси да вървят от двете стани на всеки фургон и по един войник, за да ги управлява. Фургоните имаха балдахини от коприна с цвят на слонова кост, освен това имаха златни пискюли, седалките бяха покрити с плюш, върху тях имаше бродирани възглавници. Два еднакви фенера бяха поставени от двете страни на кочияша и всеки фургон бе теглен от хубави, охранени коне с еднакъв цвят. Най-отпред вървеше фургонът на Козем. На вратите му бяха изрисувани хералдическите знаци на пашата. Козем махна с ръка на Сара да се качи при нея.
Фургоните се движеха с умерено темпо по прашния, виещ се път от Двореца на орхидеята към пазара в Бурса, а под тях морето блестеше като огледало. Сега Сара виждаше пътя, по който бе минала през нощта, когато беше отвлечена. Вратът я заболя да се озърта, за да запомни нещо характерно от местността, което можеше да й послужи при евентуално бягство.
— Мислиш си как да избягаш, нали? — Гласът на Козем прекъсна мислите й. Сара се обърна и погледна старата жена. Воалът закриваше лицето й, виждаха се само блестящите черни очи. — Изглеждаш уплашена — продължи Козем. — Като че ли прочетох мислите ти, така ли е?
— Винаги се изненадвам, когато заговориш на английски — отвърна Сара.
— Глупости. Кроеше планове за бягство, както обикновено.
— Ако мислиш така, защо ме покани да изляза с теб?
— Защото исках да говорим, а внукът ми ще започне да подозира какви ли не неща, ако те викам прекалено често при себе си. Той си мисли, че аз… как да го кажа? Мисли си, че имам нещо предвид.
Сара едва прикри усмивката си.
— А така ли е?
— Разбира се, че е така. Знам, че искаш да се махнеш оттук, и имам план, който може да ти помогне, без да се налага да бягаш от двореца посред нощ и да преплуваш Босфора.
Думите й привлякоха изцяло вниманието на Сара.
— Искам от теб да се омъжиш за внука ми и да го дариш с наследник. Ако направиш това, ще ти осигуря начин да излезеш безопасно от палата и тайно да заминеш за Съединените щати. Имам си мои верни хора и такива, които мога да подкупя. Калид никога няма да узнае нищо за това.
Сара беше толкова смаяна, че в първия момент не можа да каже нищо. Колелетата на колата скърцаха по неравния път, колата се накланяше ту на едната, ту на другата страна, в унисон с препускащите мисли на Сара.
— Искаш да кажеш, че когато си тръгна, ще оставя детето си тук? — успя накрая да промълви тя. Трябваше да даде някакъв отговор на това абсурдно предложение.
— Разбира се. То ще поеме властта от внука ми, когато той умре, затова детето трябва да остане тук.
Сара изпита желание да удари старицата, в същото време беше готова да избухне в смях, но изчака да се успокои, преди да отговори.
—
— Но внукът ми не иска никоя друга жена, освен теб! Какво според теб трябва да направя? Ако той умре без наследник, в района ще се възцари пълен хаос. Ще избухне гражданска война!
— На колко години е Калил? — попита Сара. Козем се замисли.
— На трийсет.
— Мисля, че има достатъчно време пред себе си, за да създаде деца — отбеляза сухо Сара.
— Но аз няма да доживея, за да видя това. Трябва да знам, че родът е продължен, преди да умра, не разбираш ли?
— Съжалявам, но не мога да направя нищо — въздъхна Сара. — Мисля, че трябва да поговориш с твоите съветници, защото това е семеен въпрос.
— Вече го направих — отвърна мрачно Козем, като впери поглед през прозореца. — Но не се стигна до никакво решение.
Вече можеха да доловят звуците от пазара, които, колкото повече колите наближаваха центъра на града, толкова по-силни ставаха. Сара погледна през прозореца и бе зашеметена от гледки, звуци и миризми. От двете страни на пътя бяха наредени сергии, толкова близо една до друга, че изглеждаха като едно цяло. Разстоянието между тях бе толкова малко, че един човек едва можеше да мине. Изложените стоки бяха толкова разнообразни, че погледът не можеше да ги обхване всичките — тръстикови кошници, одеяла и шалове в ярки и разнообразни цветове, вълнени килими и безброй ръчно тъкани малки килимчета, топове коприна, както и други платове, изделия, изработени от сребро и метални бижута и други изящни дреболийки, билки и корени за еликсири и други магически питиета, парфюми и благовонни масла. А храната! Имаше висяща на снопове сушена риба, сладкиши, които се поднасяха увити в салфетка, кебапи, изпечени на горещи въглени, печени орехи и зеленчуци, които издаваха апетитна миризма. А над всичко цареше страшна врява — виковете на продавачите, които хвалеха стоката си и множеството гласове на купувачите, говорещи различни езици.
Сара, очарована, се взираше безмълвно в гледката, разкрила се пред очите й. Никога не бе виждала толкова различни хора, събрани на едно място. Имаше мъже, облечени в кафтани, и такива, облечени по западна мода, но носещи червени фесове на главите си; войници и евнуси в характерните си бели панталони и ризи в черно и златисто; еничари, наемниците на султана, облечени в сини униформи; забулени жени; чернокожи от Нубия и Абисиния и от горното течение на Нил; европейски търговци. Всички тези хора се бяха смесили в една тълпа, подобно на многоцветните камъчета по морския бряг.
— Можеш да имаш всичко, което си харесаш обърна се Козем към Сара. — Само го посочи и евнусите ще го купят. Внукът ми нареди така.
Колата на старата господарка спря, другите коли се наредиха зад нея. Сара и Козем слязоха от колите по подвижни стъпала, с помощта на главния евнух. Когато тръгнаха, Козем хвана Сара за ръката, Ахмед веднага ги последва, а евнусите вървяха най-накрая. Очевидно бяха много добре инструктирани какво да правят.
— Какво мислиш за това? — попита Козем, кат посочи към един топ коприна с яркочервен цвят; на цялата сергия бяха изложени всевъзможни видове платове.
— Много е красив — отвърна Сара и Козем направи знак на един от евнусите да го купи.
Сара разбра, че трябва да внимава. Ако продължеше да одобрява всичко, което се изпречи пред погледа й, щеше да се завърне в двореца с половината стоки от пазара.
— Ти самата имаш ли нужда от нещо? — попита Сара.
— Да имам нужда ли? — Козем я погледна изненадано.
Сара разбра, че бе задала глупав въпрос. Покупките на старата господарка бяха просто прищявка, а не необходимост.
Когато завиха по друга алея, Козем се спря, възхитена от една сребърна урна, гравирана по ръбовете с виещи се лозови стебла. Сара използва момента да огледа скришом задната част на алеята. Всичко, което успя да види, бе прашният път и една каменна сграда, чийто вход бе във формата на арка. Гледката никак не бе окуражителна.
Козем каза нещо на турски и продавачът се впусна в многословни обяснения. Козем обаче поклати глава.
— Ще я купиш ли? — попита Сара.
— Той иска твърде много.
— Не се ли пазариш с него?
