качества по целия свят. Няма друга страна, в която благотворителността да е на такава почит, както в тяхната.
— Калид, вгледай се в себе си, вслушай се във вътрешния си глас. Търсиш всяко друго обяснение на поведението й, освен най-очевидното.
— За мен не е чак толкова очевидно. Ти изобщо нямаш представа в каква среда е израснала Сара. В Оксфорд съм се срещал с много американци — те не приличат на никоя друга нация. При нещастия или лошо стечение на обстоятелствата проявяват най-доброто от себе си, точно това ти видя в Сара през последната седмица. Веднага щом се оправя, съчувствието й към мен ще се изпари и тя отново ще започне да ме проклина, ще хвърля обиди в лицето ми и ще се опитва да избяга.
Главният евнух се върна и зае мястото си до вратата.
— Сара заспа ли? — попита го Козем.
Ахмед кимна утвърдително.
— Нахрани се, след това си легна.
— Добре. — Козем се изправи и целуна внука си по челото. — Мисля, че грешиш — добави тя.
Калид я проследи с поглед, докато излезе, след това се обърна към Ахмед.
— Донеси ми ракия.
— Но Сара каза…
— Не ме интересува! Донеси каквото ти поръчах. Веднага!
Ахмед се поклони и излезе.
Когато на следната утрин Сара отиде при Калид, видя, че той се бе изкъпал и избръснал. Изглеждаше почти както преди да го ранят. Което веднага я накара да застане нащрек. Калид веднага забеляза реакцията й.
— Не съм разрешавала да се къпеш — каза тя вместо поздрав.
Калид лежеше на диван в двора при мъжката баня, изложил лицето си на лъчите на слънцето. Зад него весело се плискаше фонтан.
— Ти вече не раздаваш заповеди.
— Ето, това е твоята благодарност! — Сара седна на каменната балюстрада на фонтана. — Не се заяждай с мен, Калид. Просто се тревожа за състоянието ти.
Калид не й обърна внимание. Приведе се напред и започна внимателно да изучава шахматната дъска пред себе си.
— Кой играе с теб? — попита Сара.
— Ахмед.
— И кой печели?
— Аз — отвърна кратко той.
— Ти с черните ли играеш? Калид кимна утвърдително.
— Офицерът към кон, четири — каза Сара. Калид рязко вдигна поглед към нея.
— Играеш шах?
— Баща ми ме научи.
Калид въздъхна и отблъсна шахматната дъска.
— Би трябвало да се досетя.
— Изненадана съм, че играеш.
— Защо?
— Не знаех, че шахът е познат в тази страна.
Калид я погледна смаяно, след това избухна в смях.
— Какво е толкова смешно?
— Играта на шах възниква в Азия. Самото име съвпада с титлата ми, аз съм шах, което на персийски означава „крал“.
— Съжалявам, но що се отнася до културата на твоята страна, съм напълно невежа.
— Тогава ще ти разкажа. Шахът всъщност е индийска игра. Играта била пренесена в Персия преди около хиляда и триста години, а арабите я взели от тях, когато завладели страната. Отнесли я със себе си в Испания и оттам тя се разпространила в цяла Европа. Американците са я заели от европейските заселници и, страхувам се, тя ви е известна съвсем отскоро.
— Е, вече знам.
Сара махна превръзката от рамото на Калид, за да прегледа раната. Беше суха, кожата — розова и набръчкана.
— Сега можеш да постоиш и без превръзка. — Свежият въздух ще подейства добре.
— Какво използва, за да наложиш раната? — Калид проявяваше искрено любопитство. — Козем спомена нещо за листа от някакви дървета.
— Точно така. Индианците много отдавна са открили, че зеленият сок има успокоителен ефект. Изглежда, предотвратява инфекцията.
— Индианците са местните хора в Америка, нали?
— Да.
— И европейците им отнели собствената им земя?
Сара се поколеба, после кимна.
— Спомням си, че в Англия четох за това. Защо тези хора се наричат индианци? Те със сигурност не произхождат от Индия.
— Не. Европейските пътешественици, които открили Америка, всъщност търсели път към Индия, за да не се налага да се заобикаля Африка. Когато пристигнали в Америка, си помислили, че вече са в Индия, и нарекли местните хора
— Разбирам.
— Разбира се, проблемът за новия път е бил решен с построяването на Суецкия канал.
Калид кимна.
— Наистина знаеш много неща. — Калид не бе в състояние да скрие възхищението си.
— С изключение на шаха — отвърна Сара и двамата се разсмяха.
— Така става, когато имаш професия като моята — добави Сара. — Учиш децата на много и различни неща и сам се обогатяваш.
Сара забеляза, че на дивана до него лежи разтворена книга.
— Какво четеш?
— Мистър Марк Твен, чието истинско име се оказва, че е Самюел Клемънс — отвърна Калид, без да сваля поглед от лицето й.
Сара го погледна изненадано.
— Да, спомням си, когато ми каза, че любимият ти писател е Марк Твен — продължи Калид. — Затова ти поръчах някои от книгите му от една английска книжарница в Константинопол.
— Защо не ми ги даде?
— Когато ми ги доставиха, вече бях заповядал да те затворят в покоите ти. Бях много разгневен, затова ги оставих при мен.
Сара прехапа долната си устна, за да не се разсмее.
— Постъпката ти е детинска, не мислиш ли?
— Да — отвърна той и въздъхна. — Ти наистина изваждаш на повърхността най-лошото от мен.
— Как се нарича книгата? — изпълнена с интерес, Сара се приведе напред, за да прочете заглавието.
— Последната му книга — „Хъкълбери Фин“. Разказва се за бездомно момче и черен роб, които пътуват по една голяма река.
— Мисисипи.
