— Откъде знаеш?
— Твен винаги пише за нея. Времето, което е прекарал по реката, представлява за него истински извор на теми и идеи Дори псевдонимът му е свързан с реката.
— Как така?
— Когато бил млад, управлявал речен кораб, а терминът „Марк Твен“ означава два
— О! Все пак книгата е доста трудна. В по-голямата си част е написана на някакъв местен диалект, който почти не мога да разбера.
— Тогава ще я взема — заяви Сара.
— Добре. — Калид се усмихна, забелязвайки нетърпението й.
— Какви други книги си поръчал?
— „Том Сойер“, „Принцът и просякът“, има и още — усмихна се съблазнително той. — Всичките са в покоите ми. Ще наредя на Ахмед да ти ги донесе.
— Трябва да поръчаш „Животът по Мисисипи“. Тя разказва за времето, когато Твен се е учил да управлява кораб. Книгата е много остроумна и весела.
— Ще ти я поръчам — отвърна тихо Калид.
— Благодаря.
Сара отклони поглед за момент. Когато се обърна, забеляза, че Калид бе облегнал глава на възглавницата си, затворил очи. Косата му блестеше като абанос на слънчевите лъчи. Силното му мускулесто тяло, голо до кръста, приличаше на скулптура от блестящ бронз, единственият му недостатък бе раната на рамото. Сара почувства как в гърлото й заседна буца.
— Трябва да те оставя да почиваш — прошепна тя. Калид не отговори. Тя се наведе по-близо до него и видя, че дишането му бе равномерно и спокойно. Спеше. Сара отмести леко кичур коса от челото му, след това прекоси двора и се насочи към изхода, където я чакаха евнусите, за да я отведат в харема.
Когато на следващия ден Сара отиде в покоите на Калид, той не беше там. Ахмед й каза, че пашата отишъл да поязди. Сара се втурна навън и премина като вихър по коридора, в края на който имаше двама войници. Те веднага препречиха пътя й Ахмед я следваше бавно.
— Ахмед, кажи им, че трябва да ме пуснат да отида в конюшните. Калид все още не трябва да язди. Това може да влоши състоянието на раната му.
Главният евнух даде с висок глас заповедите си, войниците се отдръпнаха и Сара веднага хукна по посока на конюшните, където Калид тъкмо оседлаваше Хан.
— Калид, моля те, не трябва още да яздиш! От тръскането раната ти може да се отвори! — извика Сара, застанала на входа и останала без дъх от стремителния си бяг.
— Тъкмо смятах да пояздя в заграждението — заяви Калид. — Хан се нуждае от движение.
— Остави някой от конярите да го разходи.
Калид се обърна с лице към нея. Той отново носеше свободната памучна риза и бричове, които използваше за езда, ботушите му бяха високи до коляното. На Сара й заприлича на пират.
— Защо не се присъединиш към мен? Можеш да яздиш Уста и да наблюдаваш да не прекаля. Главният коняр ми каза, че докато съм бил на легло, ти си идвала и си се упражнявала, така че би трябвало да можеш да поддържаш крачка с мен. Шалварите са като панталоните, така че можеш веднага да започнеш, без да се налага да се преобличаш.
Сара разбираше, че той я дразни, но беше твърде загрижена за него и прие предложението му. Качиха се на конете и започнаха да обикалят в широкото заграждение. Сара бе доволна, че се бе съгласила да го придружи, защото денят беше хубав, по-хладен от обикновено, и свежият въздух щеше да им се отрази добре.
— Е, как се справям? — подкачи я отново Калид.
— Доста добре — отвърна Сара, като яздеше бавно от едната му страна.
— Ако падна от седлото, извикай помощ. Не мисля, че можеш да ме вдигнеш сама.
— Вдигала съм те много пъти, докато беше ранен — отвърна Сара и го погледна.
Калид извърна поглед. Очевидно не искаше да говори по този въпрос.
— На всеки човек се случва да се разболее или да претърпи нещастие, Калид — продължи внимателно Сара. — Никога не съм те смятала за свръхчовешко същество.
— Ти дори не мислиш, че изобщо съм човешко същество. — Калид дръпна по-рязко юздата на Хан.
— Какво трябва да означава това? — Сара също забави хода на кобилата.
— Мислиш си, че мога да съм постоянно около теб, без да изпитвам желание да те любя — отвърна грубо той.
Сара не отвърна нищо.
— Хайде да се връщаме в конюшните — предложи Калид, като изостави опасната тема. — На Хан му стига толкова движение, освен това поръчах обяд за двама ни в покоите ми.
— Сигурен си бил, че ще се появя, когато разбера, че се готвиш да яздиш.
— Точно така.
— Съжалявам, че съм толкова предсказуема.
— Изобщо не си предсказуема. Ти си просто отлична болногледачка.
Те върнаха конете в конюшните и докато прекосяваха градината, Калид се обърна към нея и започна направо:
— Не съм ти благодарил, че спаси живота ми.
— Аз просто…
Той спря и я хвана за раменете, като я извъртя към себе си.
— Козем ми разказа какво си направила. Не ми е лесно да изразя благодарността си…
— Да, знам — отвърна тихо тя.
Той въздъхна и я привлече към себе си.
— Но въпреки това съм ти благодарен и искам да го знаеш — каза той, като я прегърна. Сара облегна глава на гърдите му и долови ударите на сърцето му.
— Моята малка американка — продължи нежно той, като започна да гали косите й. — Как бих могъл да предположа, когато те видях в двореца на султана, че ще станеш толкова важна за мен?
Сара обви кръста му с ръце и се притисна още по-плътно до него, тъй като почувства в очите си да напират сълзи. Той беше чувствителен, но не позволяваше тази част от него да бъде забелязана.
— Тялото ти е като излято по моето — добави той, като се усмихна. — Подхождаме си чудесно.
Сара почувства пръстите му, които от косата се преместиха на врата й и започнаха нежно да я галят. Тя зарови лице в ризата му, вдъхвайки боровия аромат на сапуна му, и пак се притисна към него.
— Какво има? — Той я отдалечи от себе си.
— Помислих си какво можеше да се случи, ако не бях тук, когато те простреляха.
— Не мисли за това сега. — Калид пое ръката й в своята. — Хайде да вървим. Гладен съм. — Когато влязоха в покоите му, вече ги чакаше разкошен обяд — агнешки котлети, козе сирене, оризов пилаф, както и сини домати и други зеленчуци, печени в зехтин на бавен огън. Калид отпрати слугите, след това наля вино в две чаши. Сара не докосна своята.
— Опитай го, Сара. Виното се нарича ретзина. Сигурно ще ти хареса.
Тя отпи една глътка и се намръщи.
— Има някакъв особен вкус.
Калид кимна.
— Това вино се произвежда в Гърция. Отначало може и да не го харесаш. Същото беше и с мен. Но сега го намирам чудесно.
— Не искам да свиквам с този вкус.
— Още агнешко? — усмихна се той.
Сара поклати отрицателно глава.
