двореца.
— Защо не е дал писмото на теб? — попита Калид, като се чудеше какво ли може да означава това.
— Обещал да го предаде лично.
— Кажи му да влезе тогава.
Турхан ага, който изпълняваше същата служба в двореца на Калид, както Осман бей в Топкапъ, беше човек на средна възраст. Лоялността му към пашата беше извън всяко съмнение, заради това се ползваше с някои привилегии. Той влезе в стаята и се отпусна на едно коляно пред Калид.
— Какво носиш? — попита Калид, който изпитваше доверие и привързаност към капитана.
Турхан извади плика от вътрешния джоб на мундира си и го подаде на господаря си. Калид веднага забеляза на гърба на плика печата на американското посолство.
— Благодаря, Турхан. Можеш да си вървиш.
Капитанът се поклони и се оттегли. Ахмед понечи да го последва, но с един повелителен жест Калид го спря.
— Ахмед, ти стой тук.
Главният евнух веднага се върна на мястото си. Калид изчака, докато вратите се затвориха зад Турхан ага.
— Писмото е от американското посолство. Калид гледаше, без да промени изражението си, докато Калид отвори писмото и го прочете бързо. То беше кратко, два параграфа на английски, последвани от превод на турски.
— Помощник-секретарят, някой си Дънфорд, моли да му бъде позволено да ме посети колкото е възможно по-скоро. Моли за аудиенция във връзка с изчезването на една американка, Маргарет Сара Уулкът.
— Маргарет? — удиви се главният евнух.
В отговор Калид само сви рамене.
— За пръв път чувам това име. Въпреки това не мога да не обърна внимание на писмото. Трябва да отговоря.
— И какво ще направят те? — изсумтя Ахмед. — Ще обявят война на Турция?
— Ти, приятелю, изобщо не си дипломат. Не разбираш играта. Просто ще отговоря, че съм зает с местни дела, което е истина, и че не мога да гарантирам аудиенцията в продължение на няколко седмици.
— Което не е истина.
— Този Дънфорд не може да ме нарече лъжец. Ще чака, докато му определя ден да дойде.
— Какво се надявате да спечелите с това забавяне?
— Сара — отвърна просто Калид. Ахмед знаеше кога трябва да замълчи, затова се въздържа от коментар за увлечението на господаря си към американката.
— Още днес ще напиша писмото, можеш да изпратиш Турхан ага или някой от еничарите да отнесе отговора в посолството.
Ахмед се поклони.
— Ще видим как ще действат американците — продължи замислено Калид. — Ние, хората от Изтока, имаме хилядолетна история в такива интриги, но те са новаци. Страната им е само на сто години.
— Но е много силна — напомни му Ахмед.
— Наистина ли мислиш, че президентът на Съединените щати ще пристигне в Константинопол, за да търси някаква малка учителка? — попита развеселен Калид.
Ахмед не каза нищо. Нямаше представа какво щяха да направят американците.
— Това е всичко, Ахмед. Искам да остана сам, докато дойде време да приема отново съветника по земеделието.
Ахмед се поклони и излезе, а Калид се зае да чете писмото, което все още държеше в ръката си.
Роксалена пристъпи извън огромния храст, където се бе скрила, и направи знак на Осман бей да се приближи. Той се озърна крадешком, след това с два скока се озова до нея. Роксалена сграбчи ръката му.
— Говори ли с братовчеда на Сара?
— Да, но съвсем за кратко. Султанът беше там. Успях да му кажа само няколко думи, когато си тръгваше.
— Каза ли му, че се опитала да избяга от Двореца на орхидеята?
Осман кимна.
— Добре. Това ще го накара да побърза да я измъкне оттам — заяви Роксалена. — Исках да дойда на приема, но баща ми забрани.
— Вероятно е знаел защо искаш да присъстваш.
Роксалена въздъхна дълбоко.
— Видях, когато пристигна файтонът на посолството, но нямаше никакъв начин да предам съобщение на мистър Уулкът. Ако продължа с подкупите, няма да ми останат никакви бижута, така султанът може да разбере.
— Ти правиш всичко, което е по силите ти, Роксалена. — Осман стисна окуражително ръката й.
— Но дали е достатъчно, за да спасим американката?
Осман сви рамене. Кой можеше да каже?
Сара не знаеше какво бе казал Калид на Фатма за техния „спор“, но червенокосата буквално изчезна от живота й след този случай. Ако Сара влезеше в хамама, Фатма на момента излизаше, ако Сара си почиваше в тепидариума и Фатма влезеше, веднага се обръщаше и отиваше някъде другаде. В действителност не беше толкова трудно двете да се избягват; в харема, а и извън него, имаше предостатъчно място. Сара изпита облекчение, че проблемът беше решен, но въпреки това живееше с известно разочарование, че не може да уреди отношенията си с тази жена.
Една сутрин, десет дни след като Сара бе видяла за последен път Калид, Мемтаз влезе при нея с разтревожено изражение.
— Господарке, мисля, че тук е станала кражба.
— Каква кражба?
— Вашата аметистова огърлица.
— Едва ли мога да я нарека
— Сега вие сте фаворитката, значи огърлицата е ваша.
— Е, добре. И какво мислиш, е станало с нея?
— Беше у Фатма. Тя я взе, не си ли спомняте?
— Не ме интересува огърлицата, Мемтаз. За мен не е важно дали ще бъде върната или не.
— Задължена съм да съобщя на главния евнух — продължи упорито Мемтаз.
Сара въздъхна отегчено.
— Може би Фатма е забравила да я върне. Защо не я попиташ?
— Вече го направих. Тя казва, че я е върнала, но това не е така, господарке. Аз се грижа за нещата ви и щях да зная.
Сара потърка уморено челото си. Можеше да няма нищо против да отговори на злостните нападки на Фатма, но спорове за такива дреболии бяха под достойнството и на двете.
— Не искам да казваш каквото и да било на главния евнух — отвърна твърдо Сара.
— Това заповед ли е, господарке?
