Докато я къпеха и обличаха, Сара чувстваше, че главата й ще се пръсне, че ще се счупи като тънка яйчена черупка, но тя успя да стигне до вратата, решена да премине целия път по коридорите, без да й помагат. Мемтаз я следваше на разстояние, но и двете веднага спряха, когато видяха покритата носилка, край която бяха застанали четирима евнуси.
— Какво е това? — попита Сара.
— Господарят нареди да се качите; ние ще ви отнесем до колата — отвърна един от евнусите.
Сара не се възпротиви. Чувстваше се изморена от подготовката за излета. Докато я отнасяха, тя махна с ръка на Мемтаз. Плавните движения на носилката я накараха да се отпусне. Винаги бе отказвала да бъде носена по този начин, считайки го за порочна източна традиция, но днес бе благодарна на предвидливостта на Калид.
Красивата открита кола чакаше пред портите. Калид носеше релефен английски пуловер и прилепнали кафяви панталони; изглеждаше като играч на ръгби от Оксфорд. Той отпрати евнусите, след това заобиколи носилката, отмести завесите и надникна вътре.
— Сега наистина изглеждаш като моята любима жена — подкачи я той.
Преди тя да успее да се възпротиви, той пъхна ръка под коленете й и я вдигна. Да обвие ръце около врата му и да склони глава на рамото му изглеждаше на Сара най-естественото нещо на света. Калид я отнесе в колата, постави я внимателно да седне и покри коленете й с лека завивка. След това зае мястото на кочияша и й хвърли поглед през рамо.
— Отпусни се и се наслаждавай на разходката. Няма да ходим далеч.
Сара се облегна назад и направи точно това, което й каза Калид. Наслаждаваше се на гледката, която се разкриваше пред очите й, но все по-често скланяше глава на сатенените възглавници. Почти бе потънала в сън, когато колата спря. Сара отвори очи и видя най-прелестния морски пейзаж, който бе виждала някога.
Пред тях се простираше едно кътче от Босфора, оградено с палми и чинари, а тревата пред тях беше като мек зелен килим. Близо до брега блестеше фонтан, около който растяха гъсти храсти и точно зад тях ситният пясък на плажа отразяваше слънчевите лъчи. Сара отново се почувства замаяна, закри очите си с ръка, а Калид се приближи и й помогна да слезе.
— Харесва ли ти? — попита той, като наметна с шал раменете й.
— Великолепно е!
— Султанът построи фонтана и беседката до него за майката на Роксалена, Накшедил.
След тези думи Калид я вдигна на ръце.
— Калид, мога да ходя — възпротиви се Сара.
— Ще можеш да ходиш утре — отвърна той. — Днес ще те нося.
— Говориш като мен, когато те раниха — каза Сара. — Като си помислиш колко време прекарахме да се грижим един за друг! — добави тя след няколкоминутно мълчание.
Той сведе поглед към лицето й, докато я носеше по утъпканата пътека към морето.
— Когато не спорихме — добави тъжно той. Сара се сгуши в него, чувствайки се защитена от топлината на тялото му. Защо не можеше винаги да бъде такъв? Когато не се опитваше да й налага волята си и да я контролира, той беше толкова… толкова чудесен.
Калид стигна до едно равно място на пясъка, разстла одеялото и я положи на него.
— Идвам веднага.
Скоро се върна с тръстикова кошница. Остави кошницата на одеялото, след това се излегна до нея, като изпусна въздишка на задоволство. Сара плъзна поглед по дългите му крака, след това смутено отклони очи.
— Какво има там? — попита тя, като посочи към кошницата.
— Храна.
— О, ще си направим пикник! От толкова отдавна не съм била на пикник.
— Кога беше за последен път?
— Когато ходихме с Козем на пазара, по обратния път трябваше да спрем…
— Но ти, разбира се, имаше да вършиш по-важни неща — отбеляза сухо Калид.
— Необходимо ли е да говорим затова сега? Със сигурност пак ще се скараме.
— Няма да се карам повече с теб — каза той с такъв примирителен тон, който Сара никога преди не бе чувала от него. Погледна го с тревожно любопитство, чудейки се какво иска да каже.
— Гладна ли си? — Калид промени темата. — Съгласувах менюто с доктор Шакоз. Той одобри всяко блюдо тук.
— Какъв е този символ на кошницата? Никога преди не съм го виждала.
— О, това животно е черен леопард, или както вие го наричате, пантера. Думата е старогръцка и се отнася за семейството на шаха.
— Кой е нарекъл семейството ти по този начин?
— Гърците, които винаги са искали да ни завладеят.
— Обзалагам се, никога не са успели.
— Напълно си права — усмихна се той.
— Пантера. Подхожда ти. Тъмен, гъвкав и опасен — каза тихо Сара.
Калид посегна към кошницата, а лицето му се сгърчи от болка.
— Рамото все още ли те боли?
— От време на време. Това ми е от бедуините.
— Защо стреляха по теб? Никога не съм те питала.
— Те винаги стрелят по някого — отвърна уморено той. — За тях аз олицетворявам правителството, затова представлявам хубава мишена.
— Те защо не харесват правителството?
— Не харесват никого, който се опитва да събира данъци от тях. Те са номади. Местят се от място на място и никому не се подчиняват. Султанът винаги се е опитвал да ги подчини и да ги обложи с данъци, а по тези земи аз съм представителят на султана. — Калид й подаде изрязана в средата кръгла питка, напълнена със зеленчуци — Въпреки всичко правят хубав хляб — добави той, като се усмихна.
Сара пое сандвича и отхапа малко, а Калид наля вино в две чаши.
— Бедуините турци ли са?
Той поклати отрицателно глава.
— Араби са. Точно в това е проблемът. Те не се смятат за поданици на Империята, нещо, което султанът иска да промени.
— Откъде вземат оръжие?
— Крадат, купуват, нападат кервани. Правят всичко, за да се сдобият с оръжие. Затова са толкова опасни за султана.
— А ти какво мислиш за него?
— За султана?
— Да.
— О, той е един стар мошеник.
Сара избухна в смях.
— Какво е толкова смешно?
— Аз имам същото мнение за него. Не те ли притеснява фактът, че той е твой…
— По-висшестоящ? — Калид също се засмя.
— Да.
Калид сви рамене.
— Той не ме притеснява в Бурса. Ходя при него на задължителни визити и си плащам данъците, като по този начин го държа на разстояние. В замяна той ме оставя да управлявам своите владения както намеря за добре.
— На една от тези визити те видях за пръв път — каза Сара.
— Точно така — отвърна той. — Което ме връща към въпроса, по който исках да поговоря с теб. — Калид отпи жадно от питието си. — Реших да те пусна да си отидеш.
