ГЛАВА 10
Сара едва ли щеше да се изненада повече, ако той я бе ударил през лицето.
— Ще ме пуснеш да си отида?!
— Да. Давам ти това, което искаш, което си искала винаги, откакто дойде тук. Мислих много, докато беше болна, и стигнах до решение, което не ми бе лесно да взема. Веднага след като доктор Шакоз каже, че си се възстановила напълно и можеш да пътуваш, ще те закарам в американското посолство.
Сара впи невярващ поглед в него.
— Преди време твърдеше, че никога не би се отказал от мен.
— Преди време казах твърде много необмислени неща — отбеляза мрачно той.
— Защо промени решението си?
— Поради две причини. Първата е, че това, което исках, не стана.
— Какво си искал?
— Исках ти да се влюбиш в мен.
Сара бе твърде шокирана, за да каже нещо.
— Мислех си, че ако те държа тук достатъчно дълго и прекарвам много време с теб… е, знаеш какво съм си мислел — продължи той с равен глас. — Но или надцених собствения си чар, или подцених твоята решимост. Ти неведнъж показа, че не мога да ти наложа насила волята си. Това е съдба и аз я приемам.
— А каква е втората причина? — попита тихо Сара, все още не можеща да повярва на ушите си.
— Ти едва не загуби живота си, и то заради мен. Тук не е безопасно за теб. Фактът, че направиха опит да те отровят, ми отвори очите за собствената ми глупост. Бих предпочел да си жива и здрава и да си преподаваш в Бостън, отколкото да умреш в моя харем. По-добре е да си отидеш.
— Фатма беше тази, която ме отрови, не ти, Калид. А сега нея я няма.
— За жена в твоето положение винаги ще има някоя Фатма.
— В моето положение ли?
— Като любимка на пашата — обясни той.
Сара извърна поглед, развълнувана и трогната. Защо й казваше тези неща сега? Дали защото вече е решил, че е твърде късно?
— Една жена от Изтока ще съумее да се справи с интригите в харема — продължи Калид. — След първото си стълкновение с Фатма ти се закле да се бориш с нея с нейните собствени методи, а в резултат едва не умря. Ти си твърде… директна, Сара. Никога не би използвала измама и подлост, дори и за да се спасиш. Отоманската империя не е за теб. И както изглежда, аз също.
— Откога го разбра?
— Предполагам, че винаги съм го знаел, но отказвах да го приема. Мислех си, че ако имам време, бих могъл…
— Какво?
— Може би да те спечеля? — продължи той с усмивка, която показваше колко глупава всъщност е тази идея. — Но не било писано да стане. Така че ще бъдеш девствена, когато отидеш при американския си съпруг.
— Не ставай глупав. Нямам никакъв американски съпруг.
— Ще имаш — отвърна кратко Калид, без да я погледне.
— Доведе ме тук, за да ми кажеш всичко това? — попита Сара, все още невярваща. Никога не бе го виждала такъв.
— Исках да прекарам един последен следобед с теб. Така ще имам още един спомен.
— Колко време ще остана в харема?
— Докато доктор Шакоз каже, че си здрава. Няколко дни, може би.
Изглежда, това бе всичко, което имаха да си кажат. Никой от двамата не беше гладен.
— Готова ли си да се връщаме? — попита Калид. Сара кимна в знак на съгласие и Калид върна всичко обратно в кошницата.
Тя не можеше да разбере защо по обратния път към двореца постоянно й се плачеше.
— Отивате си! — възкликна удивена Мемтаз. — Никоя жена не напуска харема, освен ако не я продават. Или след смъртта си.
— Е, аз получих разрешение да си отида.
— О!
— Пашата ще ме отведе в американското посолство, когато се възстановя напълно.
Мемтаз изглеждаше много нещастна, малкото й лице се сгърчи от мъка.
— Ужасно ще ми липсвате, господарке. Но се радвам, че накрая ще получите това, което искате. Сигурно сте щастлива, като знаете, че скоро ще заминете за своята родина.
Сара не отвърна нищо. Изобщо не се радваше.
— Мислех си, че ще останете и ще остареете при нас — продължи Мемтаз, като сложи едно бижу в кутийката на тоалетната масичка.
Много скоро това бижу щеше да принадлежи на следващата фаворитка. Сара не можеше да понесе представата за Калид с друга жена, дори и тона да не бе Фатма.
— Ще ми бъде трудно с друга господарка. — Сълзите се стичаха по страните на Мемтаз. — Ще ми бъде много мъчно за вас.
Сара потупа окуражително малката прислужница по рамото, тъй като не можеше да измисли подходящи думи. Какво би могла да каже на Мемтаз — че ще й пише? Дори и ако това бе възможно, прислужницата не можеше да чете.
В този момент на входа се появи главният евнух, със сериозно изражение на лицето.
— Господарят иска Сара да се яви при него.
Американката хвърли поглед към Мемтаз. Какво ново мъчение бе измислил Калид?
— Кога? — попита тя.
— Веднага.
Сара последва главния евнух до покоите на Калид. Евнусите, които винаги я придружаваха, чакаха пред вратите. Калид гледаше замислено през прозореца. Обърна се, когато чу стъпките й. Носеше свободна тъмносиня памучна риза и сиви панталони, които подхождаха чудесно на медния загар на кожата му. Разтворената яка на ризата му разкриваше силния му мускулест врат. Никога досега не бе й изглеждал по- привлекателен. Дали причината бе в това, че тя скоро щеше да си отиде?
— Пристигна наистина бързо — каза тихо той.
— Не виждам никаква причина да отлагам.
— Имам нещо за теб.
— Вече ми даде достатъчно.
— Това е нещо специално. Мисля, че ще ти хареса много повече от бижутата в харема.
Сара не каза нищо, само мълчаливо го наблюдаваше, когато той извади от едно чекмедже на бюрото си завит в хартия пакет.
— Отвори го — каза той, като й го подаде. Няколко минути Сара стоеше и го гледаше.
След това отвори пакета. Усмихна се, когато видя, че това е „Животът по Мисисипи“ от Марк Твен. Сара отвори книгата и забеляза на първия лист автографа на писателя, той собственоръчно се бе подписал с пълното си име — Самюел Лангхорн Клемънс.
— Това е подписаното от писателя първо издание! — възкликна Сара.
— Точно така.
— Как го намери? — В отговор Калид се усмихна. — О, да. Забравих. Ти можеш да получиш всичко, което поискаш, срещу определена цена.
— С изключение на теб — отвърна Калид, като задържа погледа й със своя.
Сара не знаеше какво да каже.
