Люсиен се намръщи. Последната мисъл никак не му допадна. С широки крачки той се отправи към жените и спря пред Катрин, чийто поглед бе изпълнен с безпокойство след влизането на Джейсън. Люсиен й се усмихна успокоително и част от напрежението сякаш се смъкна от раменете й. Понеже прислужниците бяха склонни да подслушват, за по-голяма сигурност я представиха като Катрин Грей. Това беше театър, който щяха да разиграват, докато опасността не отминеше.
— Мис Грей — учтиво промълви Джейсън и се приведе над мъничката й ръка, облечена в ръкавица. — Люсиен много ми е говорил за вас. И понеже той рядко изрича такива красиви слова за някого, надявам се да станем приятели.
Катрин се усмихна.
— Лейди Бекфорд ми разказа доста случки от времето, когато вие с негова светлост сте били деца. Имам чувството, че ви познавам отдавна. И нямам търпение да се срещна със съпругата ви.
— Аз също съм нетърпелива да се запозная с вас — долетя жизнерадостен глас откъм вратата. Велвет Сенклер нахлу в стаята с енергията на бурен вятър. — За мен е удоволствие… мис Грей. Нали така се казвахте?
— Да…
— А това е съпругата ми, дукеса Карлайл — довърши представянето Джейсън.
Велвет на свой ред я огледа преценяващо, после впери поглед в Люсиен, който неволно извърна очи. Онова, което прочете върху лицето му, извика усмивка на устните й.
— За мен наистина е огромно удоволствие, мис Грей. Люсиен е наш скъп приятел. Сигурна съм, че двете с вас ще се сближим.
Катрин се усмихна широко.
— Нямате представа колко силно се надявам да стане точно така.
Внезапно Люсиен проумя колко ценно би било това приятелство за жена, прекарала последната година далече от дома и семейството си, дори ако за нея „семейство“ означаваше Дъглас Рот.
— Мислех, че си заминала за селото? — Джейсън пое ръката на съпругата си и с неподправен жест я поднесе към устните си.
Велвет му отправи сияйна усмивка.
— Върнах се вкъщи малко след като получих посланието на Люсиен, но ти вече бе тръгнал към замъка. И след като от доста време не сме се събирали заедно, реших да се присъединя към вас.
— Защо не затворим вратите? — намеси се леля Уини. — Люсиен не случайно ни е събрал днес тук. Съзнавам, че Катрин току-що се е запознала с Джейсън и Велвет, но тя ни помоли за помощ и засега ще трябва да повярва, че се опитваме да й я дадем по най-добрия възможен начин.
Благодарен на леля си, че така ловко е насочила разговора в желаната от него посока, Люсиен решително затвори вратата.
— Леля Уини е права, събрали сме се тук с определена цел. — Погледът му се закова върху Велвет. — Понеже темата несъмнено е твърде болезнена за Катрин, накратко ще ти разкажа нейната история, а после всички заедно ще помислим за най-добрия начин да помогнем на една дама, изпаднала в беда.
Катрин го погледна с благодарност и такава надежда проблесна в очите й, че нещо трепна дълбоко в гърдите му. Каза си, че никой мъж не е в състояние да й откаже помощта си. Това нямаше нищо общо с неконтролируемата страст, която изпитваше всеки път, щом я погледнеше. Не беше продиктувано от желанието му да я отведе в леглото, макар че подобно твърдение не беше далече от истината.
Единствената причина се криеше в това, че тя отчаяно се нуждаеше от него. Нямаше към кого другиго да се обърне, нямаше на кого да разчита. Нуждаеше се от него повече от всяка друга жена в живота му и той нямаше да позволи на никой да й стори зло — нито на Дъглас Рот, нито на който и да е друг.
След завръщането си от Касъл Ранинг на другия ден, лейди Алисън Хартман отвърза връзките на сатенената си пелерина и я метна в ръцете на най-близката прислужница. Когато нахлу като буреносен облак във всекидневната, където майка й пишеше някакво писмо, лицето й все още гореше от гнева, разпалил цялото й същество. Пръстите й яростно стискаха малката дамска чантичка в ръката й.
Тя изчака икономът да затвори дискретно вратата след себе си, а майка й вдигна погледа си от отрупаното си с безброй листа малко подвижно бюро. Един поглед в гневните очи на дъщеря й я накара до потопи перото си обратно в мастилницата.
— Какво има, мила? Какво те е разстроило така силно?
— О, мамо, ти беше права. Наистина нещо става в онази къща. Когато пристигнах, маркизът беше навън с онази… с онази жена. И говореха за философия. Философия! Коя нормална жена говори с мъже на подобни теми? Това просто не е прието.
Алисън затвори очи и отново видя силуета на стройната, тъмнокоса Катрин Грей, която вървеше в градината редом с Люсиен. А той очевидно се смееше на някаква нейна шега.
— Ако Демокрит беше още на този свят, навярно би умрял от смях — каза Люсиен.
— Демокрит… — повтори Катрин, сякаш всяка жена в Англия би трябвало да познава това име. — Философът на смеха. Цитирате Хорас.
А Люсиен й се усмихна с нескрито възхищение… и нещо повече. Поглед, който Алисън със сигурност не бе виждала на лицето му, докато беше с него.
— О, мамо, какво ще правя сега?
— Спокойно, мила моя. Сигурна съм, че онова, което си видяла, е съвсем безобидно. Маркиз Личфийлд е човек на честта. Той ти предложи да се омъжиш за него. Не вярвам да е променил намеренията си.
— Но ти сама ми каза, че всяка жена сама трябва да пази мъжа си от изневяра.
Баронесата се раздвижи на стола си и той се разлюля под внушителното й тегло.
— Не мисля, че има причини да се притесняваме. Маркиз Личфийлд е привлекателен и доста състоятелен мъж. Вероятно е желана плячка за всяка бедна хлапачка без титла, дошла от провинцията. Но докато вие двамата не се ожените и съберете окончателно, по-добре ще бъде да се пазим от подобни заплахи. — Лейди Сейнт Джеймс закрачи замислено из стаята. — Имам приятели в Йорк. Ще им пиша и ще видим какво знаят за новата приятелка на маркиз Личфийлд.
Алисън се усмихна. Винаги можеше да разчита на майка си.
— Благодаря ти, мамо. — Тя се наведе и целуна пълничката буза на баронесата, после сбърчи нос, почувствала мириса на пластовете пудра по кожата й. — А сега отивам да се преоблека за чая. Все още не съм обличала новата си жълта рокля — онази с рязаните копринени поли. Мисля, че в нея ще изглеждам зашеметяващо.
— Сигурна съм в това, миличка.
Но веднага щом излезе от салона, мислите й се върнаха към жената в Касъл Ранинг. Сега, когато майка й се бе заела със случая, щяха да научат всичко за Катрин Грей. Щяха да открият приятелите и семейството й, миналото й, а вероятно дори плановете й за бъдещето. Всяка нейна тайна щеше да стане тяхно достояние. Алисън се усмихна. Майка й несъмнено знаеше как да се справи с жената, която очевидно се стремеше към нейния бъдещ съпруг. Нямаше за какво повече да се притеснява.
Така че тя забърза към своята стая, погълната от мисли за новата копринена рокля, която щеше да облече. Питаше се само дали да не обуе и новите си жълти пантофки.
4
Катрин се взираше с възхищение в смарагдовозелената рокля, която леля Уини бе донесла в стаята й и й бе позволила да носи.
— Не бих могла да приема повече твоите прекрасни дрехи — възпротиви се Катрин, омаяна от изящната кройка и наситенозелен цвят.
Леля Уини се разсмя от сърце.
