— Глупости. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, повечето от роклите, които ти дадох, вече са ми тесни. Но на теб ти стоят прекрасно — особено след като ги прихванахме в бюста.
— Но така се чувствам виновна, че те лишавам от дрехите ти. Може би един ден…
— Не говори така. Казах ти, не бих могла да се напъхам в тези рокли. Тази вече я преправях, а освен това наскоро ми ушиха доста нови неща. Наистина се радвам да видя, че тези стари дрехи все пак ще влязат в употреба.
Стари дрехи. Вече облечена и застанала пред високото огледало в подвижна рамка, Катрин приглади зелената коприна на деколтето. Ръкавите, които до лакътя прилепваха плътно към ръката й, преминаваха надолу в пластове фина дантела, а полите се простираха около нея, поддържани от широк кринолин. Изящният й бюст образуваше меко, деликатно възвишение над квадратното деколте.
Тази вечер маркизът посрещаше гости — херцог и херцогиня Карлайл. Докато се спускаше надолу по стълбите, прихванала полите на роклята, Катрин установи, че се чувства малко нервна. Опита се да си втълпи, че това се дължи на присъствието на гостите, но знаеше, че не е така.
Всичко беше заради привлекателния маркиз със сребристи пламъчета в очите, чийто поглед сякаш изгаряше всичко, до което се докоснеше. Когато беше с него, се улавяше да се взира в устните му и се питаше дали са толкова твърди, колкото й изглеждат. Но кой знае защо, не й се вярваше да е така. Питаше се също какво ли би било да я целуне, а после се чувстваше засрамена от неприличните си мисли. Той принадлежеше на лейди Алисън. След по-малко от два месеца щеше да е неин съпруг.
И все пак не можеше да откъсне мислите си от него, не можеше да забрави дълбокия му, плътен смях или тъмния поглед, който сякаш се разпалваше, когато се обръщаше към нея. Когато бе близо до него, дъхът й секваше и устните й пресъхваха, точно както сега, когато й предстоеше да се изправи насреща му.
Катрин се спря в основите на стълбището, хвърли последен поглед в огледалото и приглади кичур напудрени къдрици на тила си. Никога не се бе появявала пред маркиза в такова официално облекло и сега не можеше да потисне тревожния трепет в стомаха си и плахата надежда той да я одобри.
Събрала кураж, Катрин прекрачи прага на салона, в който новите й приятели очакваха вечерята, потънали в приглушен разговор. Пръв я забеляза Люсиен. Сребристите пламъчета в очите му проблеснаха за миг.
— Мис Грей! — Той пристъпи към нея и грациозно се наведе над ръката й. — Тъкмо се питахме дали не сте намерили по-приятна компания.
— Извинете. Не исках да закъснявам. Просто нямах представа колко време е изминало.
— Е, това не е толкова важно. Освен това, доколкото си спомням, Пийпс беше казал: „По-добре късно, отколкото никога“.
Тя се усмихна.
— Да, макар че често го цитират погрешно. Аз по-скоро мисля, че това е взето от дневника му.
Ъгълчето на устните му потрепна, когато погледът му стигна до връхчетата на гърдите й.
— Изглеждате… зашеметяващо, мис Грей.
Колкото и да се опитваше да я потисне, радостна тръпка премина по тялото й.
— Надявам се поне да изглеждам по-добре, отколкото при първата ни среща.
Той се разсмя с дълбокия си, приятен глас.
— Най-голямото изкуство е умението да се надсмиваш над себе си.
Катрин се намръщи.
— Съжалявам, но нямам представа кой го е казал.
Маркизът се усмихна и изсечените черти на лицето му сякаш омекнаха.
— Защото го казвам аз. Вие сте изумителна жена, мис Грей.
Катрин почувства гъста руменина да облива лицето й. Не си спомняше кога за последно се е изчервявала от комплимент. И понеже не й хрумна никакъв остроумен отговор, изпита благодарност, когато леля Уини пристъпи към тях.
— В случай, че племенникът ми възнамерява да ангажира цялото внимание на мис Грей, ще трябва да пристъпим към вечерята.
— Страхотна идея — намеси се Джейсън. — Умирам от глад.
Поднесоха им обилна храна: печени стриди и гълъби, бифтеци от телешко месо, картофи в черупки и невероятно вкусен пудинг с ябълки и портокали. Катрин бе настанена до маркиз Личфийлд, което бе странно, при положение че трябваше да седят според ранга на титлата си. Очевидно тази промяна беше внесена от херцогинята, защото, когато осъзна какво става, маркизът погледна право към нея. Разместването очевидно го забавляваше.
За миг лицето на Катрин отново пламна, защото осъзна, че й е приятно да седи до него.
— Струва ми се, че нейна светлост е имала право да ни настани един до друг, защото исках да говоря с вас — спокойно се обърна към нея маркизът. — Днес говорих с адвоката си. Той дискретно се опитва да проучи как стои въпросът с вашето настойничество. Един от членовете на Кралския съд е негов приятел. Адвокатът ми смята, че той няма да има нищо против да ви освободи от опекунството на лорд Дънстън.
В сърцето й проблесна надежда.
— Искате да кажете, че е възможно настойникът ми да бъде сменен?
— Точно така.
— Би било прекрасно. За съжаление не ми идва наум никой, който би се наел за го замести.
Джейсън се ухили и се приведе над масата.
— Какво ще кажете за херцог и херцогиня Карлайл?
Прииска й се да крещи от благодарност. Вместо това почувства сълзи да напират в очите й.
— Нямам представа как бих могла да ви се отблагодаря.
— Все още няма нужда от благодарности — отвърна Джейсън. — Мнението на един съдия съвсем не е достатъчно, за да промени нещата, в случай че Дънстън се противопостави.
— Което той със сигурност ще направи — пророни мрачно Личфийлд.
— Няма да е лесно да се преборим с него, след като такава е била волята на баща ви — намеси се и херцогинята. — Но аз твърдо вярвам, че маркиз Личфийлд ще намери някакво разрешение на проблема.
— А дотогава — усмихна се леля Уини, — ще бъдете в безопасност с мен и с Люсиен. За нас вашето присъствие е удоволствие — нали, милорд?
За миг очите му срещнаха нейните.
— Така е — отвърна той, леко навъсен. — Разбира се.
Херцогинята погледна заговорнически през масата намръщения си съпруг и се усмихна.
След вечеря дамите се оттеглиха в дневната, а мъжете останаха в трапезарията да изпушат по една лула и да пийнат по чашка бренди.
През последвалия един час Катрин се наслаждаваше на приятелския разговор с лейди Бекфорд и херцогинята, която настояваше да преустановят формалностите и да я нарича просто Велвет. Енергичната дама прояви тактичност и внимателно избягваше болезнените въпроси, свързани с тежките месеци в „Сейнт Бартоломю“. Говореха си за брака и децата, а Катрин чистосърдечно призна, че подобни мисли не й бяха хрумвали от деня, в който бе заключена в онази клиника.
— Е, сега вече сте свободна — каза прочувствено Велвет. — А Люсиен ще се погрижи този проблем да се разреши веднъж завинаги. Той умее да се справя с подобни неща.
В съзнанието на Катрин изникна маркизът, както го бе видяла на сутринта — гордо препускащ на гърба на охранения си черен кон, сякаш животното бе част от него.
— Склонна съм да вярвам, че маркизът умее да се справя с много неща.
Велвет я наблюдаваше замислено.
— Харесвате го, нали?
Лицето й се обля в руменина.
— Лорд Личфийлд прояви изключителна щедрост към мен.
Дукесата се усмихна.
— Да, той е изключително щедър човек. Освен това е привлекателен, интелигентен и невероятно мъжествен.
Руменината се разля по шията и деколтето на Катрин. Неведнъж тя самата бе изричала наум точно тези
